– Аз съм този, който се появява, когато всичко друго пропадне. В онова, което правя, няма нищо чак толкова похвално, но то трябва да бъде направено. Ако опазването не е възможно, тогава следващото най-добро нещо е възмездието. Ако възмездието е достатъчно сигурно и достатъчно силно, когато дойде, тогава то евентуално би могло да се превърне в един вид превенция, основана на страха.
И преди Ридик бе залагал живота си на карта. Имаше две пурпурни сърца и други медали, които той беше изхвърлил в кофите за смет още преди години. Познаваше пиявиците, змиите, маларията, дребните мъже в черно с техните оръжия, пътеките, утъпкани в оризищата под балдахина на небето, надвиснало над джунглите в Камбоджа. В ранните години на появата си М 16 не работеха както трябва, заяждаха в критични моменти, затова Ридик се беше снабдил на черно с дванайсеткалибровия ремингтън. Скъси цевта и използваше него като оръжие, пълзеше из джунглата – машина за убиване, която да превърне света в едно спокойно място за развитието на икономиката и биотехнологиите.
Джордж Ридик нямаше планове за деня или вечерта, нито за следващите ден и нощ. Прекарваше живота си в прокарването на символични тръби от изхвърлящите отровни газове комини на осквернителите на природата обратно към изпълнителните офиси на компаниите, които ги бяха издигнали.
Той, Джордж Ридик, имаше начини да се справи с тях. Някога пили ли сте голяма чаша зелена инфлуенца номер две от изходната си тръба? Дишали ли сте от найлонови торбички, пълни с кафявите кучешки лайна, събрани от ръба на комина на вашата фабрика – онази, която сте издигнали току до границата с Матаморос, за да избегнете по-стриктните закони за защита на околната среда в САЩ?
Да сте яли някога къс от пожълтелия и червясал делфин, който мрежите на риболовния ви танкер задушиха миналата седмица? Ако някога сте се сблъсквали с Джордж Ридик при точните обстоятелства, значи сте, със сигурност СТЕ правили всичко това! Светът на добрите хотели и прегледните годишни отчети не биха могли да ви подготвят да се справите с отмъстителната стихийна сила, каквато представляваше Джордж Ридик. И ще сте отлично мотивирани да пиете искрено и до дъно, да дишате дълбоко и да дъвчете с удоволствие. Мотивировката ви ще идва от беретата, забита в чатала ви, от звука на дванайсетцилиндровия ви ягуар, разпадащ се на съставните си молекули, и от вида на съпругата ви, давеща се, докато се опитва да преглътне късове от палтото си от визон, докато бръснат главата ѝ.
Зад гърба си Джордж Ридик бе оставил измъчена и случайна криволица от травмирани корпоративни директори и правителствени администратори, мнозина от които се бяха оттеглили от работа след единствената си среща с него. В скъпите курорти на Карибите мълвата за Ридик се предаваше от шезлонг на шезлонг. Вилата в Джамби Бей, една нощувка в която струваше хиляда и четиристотин долара, ви предпазваше от сблъсък с местните, но нищо не можеше да ви спаси от Джордж Ридик, ако решеше да ви посети. Това твърдяха почиващите там, опънати край басейна с чаша ром в ръка, потръпващи леко под топлите лъчи на слънцето.
Джордж Ридик разбираше, че богатите рядко биваха засегнати от проблемите, които създаваха. Други бяха потърпевшите – както хора, така и животни, – но адвокатите отбиваха нападките с абстрактни термини, далеч от ежедневната реалност на обзаведените от дизайнери директорски офиси. Джордж Ридик се грижеше за това да изтърпите последиците от вашите решения, физически и емоционално. Казваха, че е неочаквано ехо от нещата, които някога си правил, и че със сигурност ще се замислиш сериозно, преди да ги сториш отново, след изтърпяното оскверняване над духа и мъжествеността ти.
Както казваше Ридик на Сузана Бентийн:
– Аз просто осигурявам допълнителен изход от лошия избор, направен от определени хора.
Да, Джордж Ридик продължаваше да е там, продължаваше да носи лепната върху името си лента от изолирбанд, на която пишеше "НАКАЗВАЙ КОПЕЛЕТАТА!" Ако си нарушил стандартите, определени и наложени еднолично от него, той ще се появи. Не веднага, но ще тръгне към теб... евентуално. А когато от време на време пресичаше Мохаве, той си спомняше за Сузана Бентийн и му се приискваше умът му да беше на друго място – място, където би могъл да има една такава жена до себе си.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Старецът:
– Както впоследствие установих, Карлайл Макмилън и аз имахме още една обща черта, освен тази, че и двамата харесвахме Гели Девъроу, и тази обща черта бе, че нито на него, нито на мен ни пукаше за тълпите от мъже в еднакви блейзери, наричащи себе си обществени представители или нещо от този род. Знаеш колко лесно можеш да ги забележиш: с техните престорени усмивки по неясните черно-бели снимки във вестниците, винаги стоящи зад някой кмет или губернатор или някой друг костюмар по време на прерязването на лентата в чест на наскоро построен храм на човешката изобретателност, Мамон или Армията по изследването и развитието на природните ресурси.