Разбира се, имаше още много рекламирани ползи, като осигуряване на достъп до пазара за зърно и добитък, както и поощряването на гигантските японски електронни корпорации да издигнат заводи в региона – нещо, което, както ни е известно, те направо си умират да направят, но ги спира единствено липсата на модерна пътна мрежа. Предполагаше се, че туризмът ще процъфти, тъй като хората, желаещи да посетят Саламандър и многото му забележителности като кръчмата на Лерой и пощата, сега щяха да могат да стигнат дотам много по-лесно. Някои дори споменаваха възможността да се отворят няколко бутика в сградата на Лестър, стига старият чешит тоест, аз, живеещ на втория етаж, да бъде изгонен. И въпросните начинаещи предприемачи получиха уверения от адвокат Бърни, че в действителност жителите на Стара Чешития нямат ни какви права по отношение на каквото и да било, следователно изгонването не би било никакъв проблем.
Аз и сам се бях сетил, че това може да се случи, и не се притеснявах, освен ако не се стигнеше до изгонване със сила. Имах план. Сред сувенирите, които бях събрал по време на валса си из Европа през зимата на четирийсет и четвърта, имаше и една ръчна граната. Дали още действаше? Предполагах, че да. Дори и да не се взривеше, допусках, че факторът на изненадата щеше да постигне почти същия ефект като един истински взрив.
Можех да си го представя, често мислех за него. Планът беше следният: щях да седна на стълбището към апартамента ми с активираната граната в скута, а от гранатата щеше да тръгва жица към една дръжка на метла, скрита зад мен. Предполагах, че Безстрашният Фред, градското ченге и майстор по изхвърлянията, щеше да върви начело, следван като сянка от адвокат Бърни и всичките правилно мислещи комерсиални фокусници, намиращи се на крачка от опасността да загубят финансовите си задници заради една тъпа идея.
Представях си как чувам гласа на Фред, който казва: "Имам съдебно разпореждане..." Всички щяха да са скупчени на стълбището зад него и да гледат нагоре към мен. Точно когато думите започнеха да се изсипват от устата му, аз щях да провеся моя малък подарък на дръжката на метлата, така че да виси и да се поклаща точно пред тях, и да викна: "Лайно на клечка!" Мислех също към това да добавя и "Избий всички, нека Бог да разреши този проблем!" Моят взводен командир имаше навика да повтаря втората фраза; пред себе си признавах, че беше малко поизтъркана, но се надявах да измисля нещо по-добро в момента на истината, когато щурмувачите се накачулеха на стълбището. Предполагах, че щях да се сетя за по-ефектна фраза, тъй като щях да съм свидетел как Фред пада на колене, докато адвокат Бърни прегазва дебелите червени блейзери зад него, и всичко това щеше да ми подейства вдъхновяващо, мога да ти го гарантирам. Но ето че пак се отклонявам. Става дума за това, че списъкът с добрините, които щяха да се изсипят върху ни в резултат на строителството на великата магистрала, бе на практика безкраен и беше повтарян всеки божи ден от щатския вестник, допълван всяка сряда от полуграмотно написания седмичник "Саламандър Сентинел", обещанията в който бяха още по-екстравагантни, макар в течение на две седмици да поместваше картите, обърнати с главата надолу.
Така местният възторг, породен от онова, което наричаха Пътя на високопланинските плата, бе разбираем, понеже Саламандър умираше. В продължение на петнайсет години бях свидетел на агонията му, въпреки че упадъкът бе започнал дълго преди да предприема своите наблюдения. Главният въпрос бе дали може да бъде сторено нещо, което да спаси пациента. Моето лично мнение – разбира се, давам си сметка, че не съм експерт по тези въпроси – бе, че нищо не може да се направи. Прекалено бяхме загазили, за да сме в състояние да възкръснем – приличахме на нещо като изгаснал въглен: не още напълно превърнал се в пепел, но неспособен на по-нататъшно горене.
Съжалявах много за това. Някога Саламандър беше едно добро място. И все още е, в известен смисъл. Но ми ставаше все по-ясно и по-ясно, че дните ни са преброени още от времето, когато през хиляда осемстотин деветдесет и шеста година Ебъл Олсън забил колче в земята и нарекъл града на реката Литъл Сал, която на свой ред получила името си от кавалеристите, момчетата, преминали като тайфун оттук, развели знамето на идеята за "явното предопределение" и покосили голяма част от местното население, разчиствайки терена за белите заселници.
В исторически контекст индианците били куражлии, но не можели да се мерят с трийсет и седем милиметровото оръдие, изобретено от някой си Бенджамин Бъркпи Ходжкис от Уотъртаун, Кънектикът, или с разработената и патентована първа успешна картечница в света на доктор Ричард Джордан Гатлинг. Освен огневото надмощие имало грубо потъпкване на мирни договори и заграбване на земи, от които дори Чингис Хан би се изчервил, да не говорим пък за мисионерите, хвърлящи неистови усилия да убедят езичниците, че християнството е техният истински път към спасението, каквото и да означавало това.