От време на време някой и друг собственик на магазин в Саламандър се опитва да ни раздвижи. Като младата жена, поела универсалния магазин през седемдесет и шеста например. Тя изгради група за развитие и се опита да прокара идеи, твърде чужди за местните. Дори уреди някакви университетски съветници да дойдат дотук, за да проучат нещата и да направят препоръки.
И, о, боже, хората от градчето мислеха, че тези професори са наистина странни птици! Единият се опитваше да ни спечели за идеята да "завържем обувките си по пътя нагоре", което за повечето от нас беше все едно казано на чужд език. И бе противно на съвета, който бяхме получили от губернатора и неговите икономически гении, надяващи се, че Саламандър може да привлече някой голям завод за пакетиране на месо или – още по-добре! – лазерен изследователски център.
Проблемът се състои в това, че никоя индустрия не изгаря от желание да изгради клон на място, където липсва работна ръка, където канализацията е в окаяно състояние, а водните запаси намаляват. Предприемачите хвърлят един поглед на игрището за голф в Саламандър с неговата обгоряла от слънцето трева и пъплещи из нея змии и избират нещо малко по-приятно.
Както и да е, Шърлийн Лоренцен наистина се измъчи с магазина си, тъй като местните пазаруваха в хипермаркета "Уолмарт" във Фолс Сити, и се опита да ни запали по идеята да превърнем Саламандър в "град, в който хората ще искат да идват и да живеят". Признавам, че някои от идеите ѝ бяха интересни.
Например, тъй като в Саламандър можеш да си купиш къща на безценица, тя предлагаше да превърнем града в рай за бедстващи художници и писатели. Щяха да плащат наема си под формата на уроци на местните жители и като цяло щяха да създадат едно по-артистично и интелектуално общество. По силозите и в "Лерой" се шегуваха с това, отбелязвайки, че единственото нещо в Саламандър, което заслужаваше да бъде нарисувано, бяха бузите на Алма Хикман, както и жълтите ленти на магистралата.
Шърлийн споменаваше и други начини за раздвижване на живота, като например изграждането на нова канализационна система и преустройство на общинския водоем. Но когато се стигна до минимално покачване на данъците, за да се съберат средства за това, всички се обявиха против. Основен проблем на всеки град, пълен предимно със старци – макар че тук малко обобщавам – е, че те не са склонни да инвестират в бъдеще, което няма да доживеят да видят.
Изказванията на един от професорите по икономика, отзовал се на поканата на Шърлийн, ми се сториха много разумни. Той каза, че Саламандър няма никакви шансове да привлече големи индустриални фирми и че преследването на подобна цел е чиста загуба на време. Вместо това било по-добре да се заемем с "джобно производство", както го наричаше той. Единственото, което трябвало да направим, било да посетим някои от големите фирми във Фолс Сити или други подобни центрове на икономически разцвет и да видим дали някои от нас могат да се обединят и да започнат да правят отделни компоненти от по-големите продукти, произвеждани там. Твърдеше, че производството на висококачествени продукти на приемлива цена е стратегия, която никога не води до издънки. Отбеляза, че нямаме нужда от чак толкова много нови производства, за да подсигурим съществуването на Саламандър.
Също така каза, че трябва да решим на какво място искаме да живеем и след това да започнем да работим по изграждането му. За онези, които бяха свикнали на правителствени дарения и ненамеса в частната инициатива, това звучеше ужасно властно. Една от предложените възможности, която съвпадаше с мисленето на Шърлийн, бе Саламандър просто да се обяви за един вид предградие на Ливърмор и Фолс Сити и после всички усилия да се вложат в превръщането му във възможно най-доброто място за живеене и отглеждане на деца.
Сред останалите му предложения имаше и едно, свързано с преместването на всички ръждясали комбайни от празните паркоместа покрай Главната улица, които разваляха доброто впечатление от центъра на града. Това предложение му изигра лоша шега и го постави не само в списъка на негодниците на местния собственик на въпросните комбайни, но и на мнозина от момчетата, които очевидно възприемаха ръждясалите машини като обекти на красота. Това бе единствената причина, поради която ги бяха изоставили там – за да си осигурят приятна вечерна разходка до центъра и да погледат машината за балиране от четирийсет и втора година например, търкулната на едната си страна.