През изминалите няколко месеца Карлайл беше видял стотици малки градчета и Саламандър не бе нещо уникално. Други места, и то много, изглеждаха досущ като това със своите празни витрини, училища със заковани прозорци, единици млади хора по улиците. Усещане за безпокойство, за безжизненост, за безвъзвратна обърканост.
Въпреки това залезът през първата му вечер в Саламандър беше красив. От онези, които виждаш при огромни пространства, със западното небе, обагрящо се в розов пурпур, разливащ се върху купол от небесносиньо на север.
Беше гладен. Възможностите – ограничени. Лерой му бе препоръчал пица "Надгробен камък", име, което Карлайл сметна за пророческо, след като огледа Главната улица на Саламандър. Другите специалитети на кръчмата бяха говежда пастърма в буркани и пакетчета бирен фъстък – достатъчни да задоволят дневната нужда от хранителни вещества.
Сумракът настъпи с хлад, така типичен за късните летни вечери в тази част на страната. Карлайл измъкна старото си кожено яке от пикапа, облече го и тръгна по Главната улица. На витрината на "Е. М. Холи" – магазин за мебели и погребално бюро – беше изложено двуместно канапе с бяла дамаска на кървавочервени цветя. Ако можеше да се съди по вида на Саламандър, втората дейност от бизнес империята на Холи определено преобладаваше над първата.
Витрините на "Шърлийн Варайъти" бяха облепени с ленти, на които пишеше "МАГАЗИНЪТ СЕ ЗАКРИВА", което означаваше, че конците, джунджуриите и дребните подаръчета можеха да бъдат закупени на безценица. Две от трите бензиностанции бяха изоставени, на местата на махнатите бензинови колонки растяха плевели. Единствената действаща бензиностанция се опитваше да пробута галон безоловен за три цента повече, отколкото го продаваха при универмага на Харви "Купи и си върви". В железарията "Суейл" вероятно можеше да се намери някой и друг метър тел, а от време на време – дори въглища или дърва за огрев, но едва ли нещо друго. В калта пред задната врата на "Суейл", откъдето се зареждаше магазинът, не се виждаха пресни следи от камиони. Месарница "Орли" и "Ключарски услуги" все още упорстваха, както и плод-зеленчук "Джак и Джил Уебстър".
На вратата на бившия бар "Шолдс Бедлендс" висеше табелка: "Преместих се в Ливърмор". Точно под табелката имаше друга, очевидно залепена там преди много време, понеже долните ѝ ъгли се бяха подвили нагоре. Карлайл присви очи, за да прочете написаното на нея:
МАЛКИТЕ ГРАДОВЕ
В тях понятието "престъпност" почти не съществува, рядко се шият бричове по поръчка, а малките им общества макар и недотам изискани – поне са разумни, морални и предани.
Търговската част на Саламандър обхващаше по две групи сгради от двете страни на Главната улица. По средата на втората група, точно срещу мястото, където се намираше Карлайл, имаше малък и премигващ неонов надпис – жълт с очертани в черно букви, – сигнализиращ местоположението на "ДАИ". Когато премина отсреща, Карлайл забеляза изгорялото "И", което хвърли светлина върху основния житейски въпрос, вълнуващ го точно в този момент.
Долната част на вратата на "Дани" беше покрита с лющеща се бяла боя, а горната бе от стъкло. Под един стикер на пепси-кола се мъдреше избеляла реклама на цигари. Над тях имаше табелка, свидетелстваща, че е отворено и че така ще бъде до осем часа.
Пред тезгяха бяха поставени седем високи табуретки с червени седалки. В средата на заведението имаше три маси, покрити с мушама, а покрай стената – шест очукани сепарета. В едно от тях четирима тийнейджъри замаяно минаваха през онзи ужасен период от живота, когато на човек му се струва, че смъртта никога няма да дойде и младежките пъпки никога няма да изчезнат. Г-н Бъди Риймс, бившият партньор на Карлайл от строителната фирма "Риймс & Макмилън", бе стигнал до множество чудесни идеи. Една от най-добрите бе, че всички тийнейджъри трябва да бъдат изпратени на някое пусто място, може би в Северна Дакота. Бе уточнил плана си до най-малката подробност: целият щат щеше да се павира и да се запълни единствено с ресторанти за бързо хранене, паркове за каране на скейтборд и автокина.
Тогава Бъди щеше да седне на една малка масичка, поставена на границата на щата, и всички изолирани трябваше да минават на интервю при него, за да се пробват да получат сертификат за зрелост, преди да напуснат. Някои, мнозина, по-голямата част, никога нямаше да успеят. Онези, които го постигнеха, щяха да получат буква "В" за "възрастен", набита в челото, за да може светът да ги разпознае и третира като разумни същества. Единственото, което Бъди очакваше като награда за своята брилянтна идея, както и за работата си на интервюиращ, бе да получи концесия за разпространение на лосион против акне "Клиърасил" из целия щат за неограничен период от време, както и правото да ръководи долнопробен увеселителен парк, който щеше да нарече "Бъдипенд".
Докато слушаше Бъди, Карлайл си мислеше, че предложението си имаше своите достойнства, стига веднъж човек да превъзмогнеше първоначалното си усещане за налудничавост. Цените на автомобилните застраховки щяха да паднат, както и процентът на престъпността. Лошата музика щеше да се изпари. Имаше и още плюсове. Бъди му беше изброил доста дълъг списък от тях, но точно сега Карлайл не можеше да си ги спомни всичките. По дяволите, Бъди Риймс му липсваше понякога, липсваха му компанията му и добрите му идеи. Освен че беше свестен дърводелец и приятел в пиенето, Бъди бе и първокласен обществен теоретик – е, може би едно-две нива под тази категория – и се държеше като пълна противоположност на Карлайл, като казваше и правеше неща, които Карлайл никога не би си и помислил да каже или направи.
Уейлън и Уили ръмжаха от музикалния автомат в кафенето, възхвалявайки мъжете, пиянстващи из долнопробните заведения, и добродушните мазохистични жени, които ги обичаха въпреки греховния им начин на живот. В цилиндричната пластмасова касетка на тезгяха имаше място за десет парчета пай. Шест бяха изчезнали. Бяха останали ябълков пай и някакви чудесии с крем, изглеждащи някак печално в края на деня – сутрешната им енергия бе само спомен, заменен от ранно нощно клюмване. Карлайл реши, че парчетата пай не са лоша метафора на самия него, както и на жената, която излезе от кухнята и го забеляза да седи пред тезгяха и да се клатушка бавно върху една от високите табуретки.
– О, здравейте. Не знаех, че е влязъл клиент. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?
Гели Девъроу беше уморена, чувстваше се уморена и изглеждаше уморена. Приятен, не много висок глас. Леко обрулено от вятъра малко тъжно лице. Тялото ѝ беше слабо – може би да, а може би не. Дълга черна коса с няколко сребристи кичура из нея, вързана на опашка с ластик. Очи с някак омагьосващ цвят – сив или близък до сивото. Много, много отдавна трябва да е била красива, но сега имаше същия сух, изтощен вид като града, в който живееше.
– Ами, опитвам се да намеря къде да вечерям и това, изглежда, е последната ми надежда в Саламандър.
Гели Девъроу се усмихна – добра усмивка, искрена усмивка.
– Тук обикновено си хапваме стабилно някъде около дванайсет на обяд. Към шест е леката вечеря, а дванайсет часа по-късно – закуската. Така че в известен смисъл сте попаднали в пролуката, а последната ви надежда си отива с всяка секунда. Ето, хвърлете един поглед на менюто и може би ще успеем да измислим нещо.
Менюто беше написано на ръка и пъхнато в напукан пластмасов джоб. Карлайл бе виждал същия този списък във всяко едно кафене от тази част на Америка: хамбургер, чийзбургер, зеленчуков бургер, хамбургер с бифтек, свинско филе, сандвич със сирене на грил, сандвич с риба тон, сандвич с яйце, пържени картофи... Цената на сандвича с риба тон беше два долара и четирийсет и пет цента (заедно с пържени картофи), но това предложение бе зачеркнато от менюто.