който всички да седнем на масата и да стигнем до щастлив компромис по един въпрос, който трябва да бъде разрешен. Срещнем ли се, вярвам, че има поводи за оптимизъм.
Искрено ваш,
Джери
Боклукчийски камион извърна глава и със значителен интерес проследи пътя на смачканото на топка писмо до кошчето за боклук в кухнята. По-рано същия ден група мъже бяха стреснали големия котарак с чукането си по вратата. Карлайл беше излязъл на верандата и бе изгледал четиричленната делегация на ливърморския клуб, в който членуваха представителите на местния елит.
Те пристъпваха нервно от крак на крак и най-сетне стигнаха до представянето си. Един от тях служеше за говорител.
– Господин Макмилън, вие сте бизнесмен, също като нас. Тази магистрала ще означава много работа и за вас, заради очаквания икономически растеж. Не мислите ли, че действията ви са малко неразумни?
Карлайл ги изгледа втренчено – не можеше да повярва на техния наивитет. Наистина ли и пет пари не даваха за онова, което правеше той, за онова, което щеше да стане с ястребите на Тимерман? Очевидно беше така. В известна степен Карлайл ги съжаляваше. Пое два пъти дълбоко въздух, после погледна обратно към балтоните и отвърна:
– Не. – След това любезно кимна и затвори вратата под носовете им.
Когато писмото на губернатора Грават докосна ръба на кошчето за боклук и се задържа там за миг, преди да падне вътре, Карлайл чу звън от счупено стъкло, идващ откъм атриума. В началото си помисли, че е някоя катерица. После до слуха му долетя изстрел от пушка и той незабавно се хвърли на пода, повличайки със себе си изплашения и объркан Боклукчийски камион от перваза на прозореца. Прегърна гърчещия се в ръцете му котарак и остана ниско долу, тъй като трети изстрел пръсна едно от стъклата на зимната градина. След това всичко притихна, но Карлайл остана на пода още десетина минути, преди да се надигне и да надникне предпазливо през едно от ъгълчетата на прозореца. Нищо.
Професорът от Станфорд го беше предупредил, че играта ще загрубее. Оказа се прав. След като огледа пораженията и пренесе растенията в къщата, Карлайл затвори вратата на атриума и седна до акумулиращата печка, чудейки се дали си струва да замени стъклата с нови. Боклукчийски камион скочи в скута му и с мъркане се настани там.
На следващия ден един представител на шерифа на Йеркс Каунти огледа зимната градина на Карлайл.
– Изглежда, че някой е стрелял от шосето с доста мощно оръжие. Мога да кажа, че са улучили онова, в което са се целили. Хората от района са добри стрелци и ако мишената сте били вие, сега най-вероятно нямаше да разговаряме. Ще разследваме случая, но в момента сте твърде непопулярен в тази част на щата, господин Макмилън, и ако аз бях на ваше място, щях да внимавам.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
Джордж Ридик бе един от многото, които се бяха опитвали да се сближат със Сузана Бентийн и се бяха провалили в тези си опити. Това се случи няколко години преди плановете за строителството на магистралата да бъдат обявени.
Номадският живот си има своите собствени кодове и онези, които в определени периоди от живота си бяха пътували волно и свободно, без никаква цел освен търсенето на такава, свикват да разпознават знаците и символите. Очевидните белези на умората, предизвикана от пропътуваните километри и недостатъчния сън, мърлявите износени обувки и старата раница до стола ти в някое кафене в пустинята, където лъчите на следобедното слънце проникват пречупени през прашните прозорци. Начинът, по който пиеш кафето си – бавно – и броиш цигарите и стотинките си – внимателно, – за да се увериш, че са ти останали достатъчно за автобуса, който с въздишка ще отвори врати пред теб и ще те отведе към следващото място, и към другото след него.
В Топок, щата Аризона, Сузана Бентийн чакаше автобус от калифорнийската линия, който така и не пристигна. Кафене "Грейси", пред което спираше автобусът, затваряше в пет, а вече минаваше четири. Вътре нямаше никой, с изключение на Грейси и Сузана, както и един едър мъж с черна брада, който пиеше кафето си и на два пъти погледна по посока на Сузана, забелязал знаците и символите на пътищата.
Телефонът на стената зад касата иззвъня. Грейс вдигна слушалката, после приближи към масата, на която седеше Сузана.
– Съжалявам, госпожице, но автобусът се е повредил при Кингмън и няма да пристигне преди утре. В Топок няма къде да се отседне, но ако успеете да стигнете до Нийдълс, може да си намерите стая. Това често се случваше по пътищата и Сузана Бентийн беше свикнала с неудобствата. Опита се да обмисли спокойно нещата. Озовавала се бе в подобни ситуации не веднъж и дваж. Билетът за правостоящи за полета на Пан Ам от Делхи в петък вечерта – следващият полет чак във вторник. Влакът, който беше спрял на една малка гаричка на осемдесет километра южно от Брюксел и пътниците – накарани да слязат, тъй като брюкселският терминал вече бил задръстен с влакове, закъсали поради снежната буря. Денят, когато пикапът на баща ѝ се бе повредил на сто и петдесет километра от Олдувай.
Чайникът пред нея беше почти празен. Сузана изсипа остатъците от гореща вода в чашата си и отново премисли вариантите, които бяха близко до нулата. Навън, в една стара кола, седяха трима мъже, смееха се, плюеха в прахта и от време на време хвърляха по някой поглед към нея. Зимното слънце щеше да залезе след около трийсетина минути, светлината над пустинята Мохаве бързо помръкваше. Да пътуваш сам си имаше своите предимства, но за жена подобна ситуация не беше едно от тях. Един мъж би могъл да излезе навън, да срита няколко гуми и да предложи да плати на някой от тримата да го откара до Нийдълс. За жена подобна постъпка криеше риск, и то – доста реален. Не беше честно, но така стояха нещата. На Сузана не ѝ харесваше, но въпреки това го разбираше.
Едрият мъж стана от високото столче до тезгяха и приближи до нея.
– Вижте, тръгнал съм за Флагстаф, но за мен ще е удоволствие да ви закарам до Нийдълс, ако нямате друг изход.
Тя вдигна поглед към него. Беше се държал любезно с Грейси, когато бе поръчал кафето си. Пак съществуваше известен риск. Премери го, отново погледна мъжа и отвърна:
– Благодаря ви. Много ще съм ви задължена... Бих могла да ви платя за услугата.
– Няма нужда. Не е толкова далеч. Казвам се Джордж Ридик.
Той взе раницата ѝ и задържа вратата пред нея, после двамата се отправиха към микробуса му. Мъжете отвън сритаха гумите на колата си, изплюха се и си смигнаха един на друг, разбиращо и злобно. Когато Сузана и непознатият ги подминаха, единият от тях каза достатъчно високо, за да го чуе Сузана:
– Добре направи, че пръв се докопа до това сладурче, брадатко. Бяхме само на стъпка от него.
Ридик пусна раницата на Сузана на земята, обърна се към мъжа и силно го зашлеви през лицето – толкова силно, че онзи се олюля и едва запази равновесие. Другите двама се изправиха, хормоните им закипяха: нападнат приятел, честта на пустинята, такива работи. Ридик ги погледна, ухили се и зачака. Когато те не помръднаха, той вдигна раницата, отвори вратата на Сузана и сложи багажа в краката ѝ. Тя леко трепереше. Мъжът бе реагирал с първична, светкавична жестокост и това я притесняваше.
В микробуса миришеше на цигари. По пода бяха пръснати разни инструменти, на задната седалка лежаха захвърлени употребявани пластмасови кафени чашки. Той запали двигателя и я погледна.
– Извинявайте за реакцията ми, но паля бързо, когато някой дивак ми се прави на много хитър.
Топката в стомаха ѝ се поотпусна, но не много. Тя скръсти ръце в скута си и реши, че разговорът може да ѝ помогне.