Както и да е, Шърлийн Лоренцен наистина се измъчи с магазина си, тъй като местните пазаруваха в хипермаркета "Уолмарт" във Фолс Сити, и се опита да ни запали по идеята да превърнем Саламандър в "град, в който хората ще искат да идват и да живеят". Признавам, че някои от идеите ѝ бяха интересни.
Например, тъй като в Саламандър можеш да си купиш къща на безценица, тя предлагаше да превърнем града в рай за бедстващи художници и писатели. Щяха да плащат наема си под формата на уроци на местните жители и като цяло щяха да създадат едно по-артистично и интелектуално общество. По силозите и в "Лерой" се шегуваха с това, отбелязвайки, че единственото нещо в Саламандър, което заслужаваше да бъде нарисувано, бяха бузите на Алма Хикман, както и жълтите ленти на магистралата.
Шърлийн споменаваше и други начини за раздвижване на живота, като например изграждането на нова канализационна система и преустройство на общинския водоем. Но когато се стигна до минимално покачване на данъците, за да се съберат средства за това, всички се обявиха против. Основен проблем на всеки град, пълен предимно със старци – макар че тук малко обобщавам – е, че те не са склонни да инвестират в бъдеще, което няма да доживеят да видят.
Изказванията на един от професорите по икономика, отзовал се на поканата на Шърлийн, ми се сториха много разумни. Той каза, че Саламандър няма никакви шансове да привлече големи индустриални фирми и че преследването на подобна цел е чиста загуба на време. Вместо това било по-добре да се заемем с "джобно производство", както го наричаше той. Единственото, което трябвало да направим, било да посетим някои от големите фирми във Фолс Сити или други подобни центрове на икономически разцвет и да видим дали някои от нас могат да се обединят и да започнат да правят отделни компоненти от по-големите продукти, произвеждани там. Твърдеше, че производството на висококачествени продукти на приемлива цена е стратегия, която никога не води до издънки. Отбеляза, че нямаме нужда от чак толкова много нови производства, за да подсигурим съществуването на Саламандър.
Също така каза, че трябва да решим на какво място искаме да живеем и след това да започнем да работим по изграждането му. За онези, които бяха свикнали на правителствени дарения и ненамеса в частната инициатива, това звучеше ужасно властно. Една от предложените възможности, която съвпадаше с мисленето на Шърлийн, бе Саламандър просто да се обяви за един вид предградие на Ливърмор и Фолс Сити и после всички усилия да се вложат в превръщането му във възможно най-доброто място за живеене и отглеждане на деца.
Сред останалите му предложения имаше и едно, свързано с преместването на всички ръждясали комбайни от празните паркоместа покрай Главната улица, които разваляха доброто впечатление от центъра на града. Това предложение му изигра лоша шега и го постави не само в списъка на негодниците на местния собственик на въпросните комбайни, но и на мнозина от момчетата, които очевидно възприемаха ръждясалите машини като обекти на красота. Това бе единствената причина, поради която ги бяха изоставили там – за да си осигурят приятна вечерна разходка до центъра и да погледат машината за балиране от четирийсет и втора година например, търкулната на едната си страна.
Списъкът на професора с предложения за опити изглеждаше безкраен на онези, които не виждаха никаква възможност. Той не спираше да повтаря: "Не ви трябва да сте модерни, просто трябва да видите възможностите." Повечето от нас имаха проблеми с разбирането на втората част от този израз, но въпреки това се отнесохме любезно с него по време на безплатния обяд и му пожелахме приятен път обратно към неговия университет.
След известно време Шърлийн се умори да слуша как хората ѝ повтарят, че всяка нова идея, идваща от нея или от някой друг, няма как да бъде осъществена в Саламандър. Личеше ѝ по физиономията. Накрая разпродаде стоката си на безценица и затвори магазина си. Последно чух, че държала магазин за декорации на интериора във Фолс Сити и че бизнесът ѝ вървял наистина добре.
Във всеки случай по улиците и по всички места, където се събираха местните, се говореше само за новата магистрала. Представителят на долната камара на Конгреса, Ларкин, даде пресконференция, на която възвеличи достойнствата на цимента, трафика и икономическото развитие, заедно с тяхното приятелче, прогреса. Дори измърмори нещо за това как магистралата би могла да доведе до отваряне отново на мините в Лийдвил.
Обръщайки поглед към доста мрачния хоризонт, единствената надежда, която виждаха жителите от града на Ебъл Олсън, бе предложената магистрала. Дори не беше съвсем ясно как точно тя ще донесе някакви ползи за Саламандър, но всички експерти твърдяха, че ползи ще има, оставяйки точната им природа на нашето богато въображение.
За известно време Карлайл, някой си господин Мур, професор от местния колеж, и група външни лица, заинтересовани от ястребите и тяхното добруване, спряха строителството на магистралата, завеждайки съдебен иск – проектът трябваше да бъде задържан, докато съответните служби вземеха решение дали да впишат ястребите на Тимерман в списъка на застрашените животински видове, тъй като те бяха почти изчезнали. Въпреки колективната ни решимост да унищожим всичко в името на подобрени търговски центрове и други черти на добрия живот, изглежда, някои творци на добро с дълги коси и лишени от всякаква любов към собствената си страна няколко години преди това бяха прокарали закони, в които се казваше, че не може да се унищожават ареали на такива животни, чийто вид е на крачка от преминаване в отвъдното.
В продължение на няколко месеца малките ястреби на Тимерман бяха сериозна пречка за строителството на магистралата и причина за изписването на много страници. Клиентите на Лерой, седнали на бира, предлагаха най-разнообразни решения. Някои от момчетата казваха, че птиците и без това са малко и десетина минути стрелба по тях би ги превърнала от застрашен в изчезнал вид, в който случай те вече нямаше как да бъдат застрашени. Трябва да призная, че в това твърдение имаше известна логика. Но също така съществуваше и риск от двайсет години затвор и петдесет хиляди долара глоба, което в известна степен охлаждаше страстите.
Вместо това започнаха да залепят по калниците на колите си стикери, на които пишеше: "МОЯТА ЛЮБИМА ЗАКУСКА? ПЪРЖЕН ЯСТРЕБ НА ТИМЕРМАН". Подобен вид безумни изпълнения допадат на безмозъчни същества, тъй че много скоро почти всеки жител на Саламандър се разкарваше с такъв стикер на колата си или пък го лепваше на витрината на магазина си. Някой си Рей Дарджън залепи един на вратата на "Дани", но още същата вечер Телма го изстърга с бръснач.
За нещастие господин Мур бе принуден да замлъкне, когато президентът на малкия колеж му заявил, че магистралата е от очевидна полза за тяхното учебно заведение и че подкрепата на господин Мур е очевидно в негов най-добър интерес. Но Мур беше куражлия момче и още доста време продължи да работи в сянка и да помага на Карлайл.
Нещата станаха доста рисковани. Заприказва се, че финансирането на магистралата вече не е толкова сигурно, и това само повиши раздразнението срещу онези, които бяха против строителството ѝ. Нашите конгресмени заявиха, че ще подкрепят нефтените сондажи в континенталния шелф край Санта Барбара, Калифорния, ако в замяна на това се гласува клауза, която по един или друг начин да изважда ястребите на Тимерман от списъка на защитените видове, което би било улеснено от факта, че напоследък на югоизток оттук бяха открити още две двойки птици. Любителите на пернатите доказаха пред Вашингтон, че този допълнителен ареал също е бил унищожен и че е от жизненоважно значение ареалът в Йеркс Каунти да бъде запазен. Човек можеше да чуе виковете им от тук чак до Белия дом, но това не им донесе нищо добро и истината продължи настъпателния си марш.