В началото някои от местните фермери и земевладелци, които възразяваха против преминаването на магистралата през земите им, бяха на страната на Карлайл, макар да признаваха, че се чувстваха малко неудобно в ролята си на радикални природозащитници. Нещо повече, страхуваха се, че местните ще почнат да им викат "Тимерманови птици", както вече наричаха Карлайл зад гърба му.
Аксел Лукър водеше групата на несъгласните магистралата да минава през земите им. Но когато Аксел видя какви пари му се предлагат за собствеността му, той седна, направи някои изчисления, "написа го черно на бяло", както обичат да казват местните момчета. Щедрото финансово предложение щеше да позволи на него и Ърлийн да се пенсионират във Флорида, за което двамата си мечтаеха от известно време. Когато Аксел изтегли възраженията си, коалицията се разпадна. Освен това Аксел даде ясно да се разбере, че повече няма да почиства алеята на Карлайл през зимата. Ще бъде нечестно да се твърди, че Карлайл бе изцяло сам в тази битка, въпреки че беше почти така. Една фермерска двойка, Марси и Клод Инглиш, непрекъснато го подкрепяха. Но те и без това по някакъв начин си бяха спечелили репутация на изолирани от обществото, понеже бяха прекалено заети с така наречения "мениджмънт на холистичните ресурси", прийом, наблягащ на органичната връзка между частното и цялото, и твърдяха, че чрез него тревата по пасищата ще се възстанови и запази за десетилетия напред. За онези, родени по времето на "Битие" и уверенията му, че ние, хората, трябва да доминираме над всичко, което Бог е създал, думите им звучаха почти като богохулство. Да не говорим, че идеята идваше от някакъв африканец, а всички знаеха, че в Африка нещата не вървяха на добре. Но Клод и Марси бяха достатъчно добри, за да канят Карлайл на вечеря по време на цялата дандания, и отказаха да променят мнението си, принуждавайки правителството да използва някои легални мерки срещу тях.
В продължение на няколко месеца Карлайл и приятелите му удържаха фронта, но възможностите им главоломно бяха започнали да се изчерпват. Знаех, че събранието във физкултурния салон на училището в Ливърмор си струва да бъде посетено, за да се види дали Карлайл беше запазил нещо от арсенала си. Един ден бях на риболов и там видях Клод Инглиш, който ми предложи да ме закара с колата вторник вечерта.
Допусках, че ще се получи истинска престрелка, и дори се замислих дали да не си взема старата каска от войната, ей така, просто за майтап. Но се страхувах, че великите бизнес умове, опитващи се да превърнат магазина на Лестър в капан за всички туристи, които се очакваха да се изсипят в Саламандър по асфалтовата пътека, направена специално за тях, могат да се възползват от това и да ме обявят за луд или изкукал, и по този параграф да ме изхвърлят от апартамента, който обитавах.
В този случай най-големият ми страх бе, че ще ме изпратят в старческия дом на Йеркс Каунти, който Боби Ийкинс наричаше "Алеята на червата". Така че реших да си остана възможно най-незабележим.
Вечерта на събранието Клод и Марси минаха да ме вземат. Сузана Бентийн също дойде с нас. Беше забавно, тъй като до него момент никога не се бях озовавал толкова близо до нея, камо ли пък да водя разговори. Тя бе наистина много мила, зададе ми цял куп въпроси за живота и младостта ми, смееше се искрено, когато се опитах да подхвърля една-две шеги.
Изобщо не се държеше на разстояние, както бях предполагал, и дори кожата на старец като мен настръхна от вълнение само задето седях в една кола с нея. В Сузана имаше нещо наистина завладяващо, сякаш бе видяла всичко, което можеше да се види на този свят. И, разбира се, беше истинско удоволствие дори само да я гледа човек – все едно че беше някоя картина или нещо от този род. Прииска ми се да бях по-млад. Само за момент, наистина, после отново се съвзех и продължих да се наслаждавам на пътуването в студената февруарска вечер.
Виждах, че старецът е малко изморен от цялото това приказване, и му предложих да се разделим и да се срещнем пак на следващия ден, за да имам време да си направя записките. Около осем часа на другата вечер отново се видяхме в бара и аз взех бира за себе си и уиски за него.
– Докъде бях стигнал? – попита ме той, докато се настанявахме в сепарето.
– До пътуването ти заедно със Сузана Бентийн и Марси и Клод Инглиш към Ливърмор, за да присъствате на събранието.
Той кимна, сръбна от уискито си и сложи в ред мислите си.
– Във физкултурния салон на гимназията в Ливърмор беше топло и не ухаеше много приятно. Радиаторите съскаха, хората си правеха вятър. По желание на присъстващите училищният портиер отвори страничните врати, за да влезе малко чист въздух. Но онези, които седяха до вратите, започнаха да се оплакват, че става течение, така че той отново ги затвори, принуждавайки триста и петдесетте души вътре да пълнят дробовете си с витаещата из въздуха алчност, враждебност към Карлайл Макмилън и миризма на стари бандажи.
Правилникът на събранието бе също толкова задушен, колкото и въздухът в салона. На всеки бяха отпуснати по деветдесет секунди за изказване, еднократно, и по този начин всяка искрена дискусия бе убита още в зародиш.
Започна се с изявление, прочетено от някой си Хокинс – Магистралния Боб, който отпи глътка вода от чашата пред себе си и се представи като вицепрезидент на Обединението на главните предприемачи от щата. Той подчерта, че всеки похарчен долар ще доведе до печалба от двеста и седемдесет долара поради онова, което нарече "ефект на възвръщаемост". Също така отбеляза, че всеки милион, похарчен за строителството на магистралата, ще осигури работа на шейсет и седем души или че дори само при процеса на строене в щата ще се отворят нови четири хиляди и петстотин работни места. Завърши с думите: "Няма съмнение, че огромната движеща машина на нашата икономика е строителството. То е истински катализатор на икономическата изгода."
Тук се надигна Клод Инглиш и попита защо, ако строителството води до толкова добри неща, правителството не вземе да построи няколко пирамиди и така да реши проблемите на всички. Голяма част от публиката избухна в смях, макар да знаеха, че Клод не беше съгласен с проекта за магистралата. И все пак той бе един от тях и малката му шега се прие добре. Водещият удари с чукчето си по масата и призова към спазване на реда.
След силното потупване на Магистралния Боб по гърдите и забележката на Клод публиката бе залята с изявления от всички възможни висши инстанции, подкрепящи строителството на магистралата. Бил Фланиган от Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата изглеждаше много сериозен, когато заяви, че неговата група внимателно е претеглила всички плюсове и минуси на проекта, преди да изразят своето одобрение, и после добави, че всъщност минусите не били кой знае колко, ако изобщо имало такива.
Тогава стана Марси Инглиш и хвърли едно хубаво и лепкаво лайно в лицата на експертите. Гласът ѝ леко потрепваше, защото Марси не беше свикнала да говори пред публика. Основният ѝ аргумент бе, че трябва да се запази индивидуалното стопанство, а не да се отнема земята от собствениците ѝ, за да се строят пътища. Водещият се усмихна и ѝ благодари за това въведение, както той го нарече, и ѝ напомни, че Бюрото по развитие на животновъдството твърдо подкрепя проекта, после се огледа за следващата жертва.
В продължение на няколко секунди цареше тишина. После Карлайл Макмилън, който изглеждаше ужасно уморен от всичките си опити да се бори срещу магистралата и едновременно с това да си изкарва прехраната, стана, представи се, както си му беше редът, и извади скрития си коз. Просто помоли експертите да докажат, че избраният маршрут е най-добрият, и се базира на критериите, които те самите са определили в том дванайсети от Доклада. Беше се сдобил с копие от Доклада, с всичките му петнайсет тома, и бе прекарал много часове в четене и изчисления, използвайки инструкциите, дадени му от професора от Станфорд, както сам той по-късно призна.
Водещият на събранието, специалист по човешки ресурси от щатския департамент по пътищата, се усмихна снизходително на Карлайл и отвърна, че ceлекцията включвала вещи математици, намеквайки, че Карлайл просто трябва да си седне и да се държи като добро момче, тъй като разбирането на подобни сложни неща бе свръх неговите възможности.