Когато хората искат нещо като интелектуални точки или доказателства, не се надявай да получиш много накрая. Два дни по-късно Комисията по пътищата в щата и секретарят по транспорта гласуваха в подкрепа на оригиналния маршрут, включващ го-лямата асфалтова дъга, минаваща през Ливърмор и Фолс Сити. Едновременно с това обявиха, че в южните щати строителството вече е започнало и че трябва да започне и в Йеркс Каунти веднага щом времето го позволи – новина, посрещната с див възторг в цялата област.
Всички местни бяха на мнение, че изборът е добре обмислен и че е направен в служба на демокрацията. В края на краищата, демокрацията се базира на правилото за мнозинството, нали така? А мнозинството подкрепяше предлагания маршрут, нали? Някои от крилото на зоолозите кротко отбелязваха, че това ще се отрази твърде зле върху ястребите на Тимерман, но също така добавяха, че изчезването на някой вид е просто начинът, по който природата му пожелава лека нощ. Чувах подобни изказвания в "Дани". В деня, в който се обяви окончателното решение в подкрепа на първоначалния маршрут, "Инкуайърър" помести на задната си страница статия, в която се казваше, че в различни части на областта са се появили пропадания в терена и че според проучване на щатските геолози това се дължало на бързото опразване на естествените подпочвени водни резервоари. Междувременно водачите на шоуто измъкнаха блейзерите си, дадоха ги на химическо чистене, за да бъдат дезинфекцирани, и се приготвиха за редицата церемонии, на които предстоящият ни просперитет щеше да бъде честван и възхваляван.
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Седмица след официалното обявяване на подкрепата за строителството на магистралата, Карлайл седеше до акумулиращата си печка и обмисляше следващия си ход. Не че му бяха останали някакви ходове. Може би просто трябваше да си събере багажа и да си тръгне.
Няколко дни по-рано от Каспър му се беше обадила Гели Девъроу – бе прекарала Коледа с дъщеря си. Беше чула за решението относно магистралата и изрази съчувствието си към Карлайл. Гласът беше мек и загрижен, но нещата между двамата леко, се бяха променили. Той бе напълно погълнат от работата си и битката против магистралата, а тя се бе отдала на учене. И въпреки че Гели не каза нищо подобно, Карлайл усещаше, че трябва да си е намерила някого.
Няколко седмици по-рано се бяха срещнали в един мотел по средата на пътя между Спеърфиш и Саламандър, но беше различно от преди. Гели бе друга, променяше се бързо. Карлайл бе различен; гневът му го бе направил мрачен и незаинтересован от великите идеи, с които Гели се сблъскваше в процеса на ученето, идеи, за които ѝ се говореше с интензитета на жена, преоткриваща себе си. И изглежда, че най-после финансовите ѝ притеснения щяха да отпаднат, тъй като планираният национален парк "Антилопа" щеше да включва и нейната земя.
Особено много ѝ се говореше за професора, който водеше курса ѝ по колониална история – колко брилянтен бил той, колко време отделял, за да разговаря с нея извън часовете. Онова, което бе съществувало между нея и Карлайл, приключваше. И двамата го знаеха. Вината не беше на никого, просто така се случваше понякога. Когато се разделиха в мотела, те стояха прегърнати по-дълго, отколкото бе необходимо, но никой от двамата не спомена да се видят отново.
Почти нищо не задържаше Карлайл в Йеркс Каунти. Магистралата щеше да погълне къщата му и птиците. Той затвори вратичката на печката, след като сложи няколко дъбови цепеници в огъня. Седеше там, с Боклукчийски камион в скута, изпълнен с леко съжаление към самия себе си, и се опитваше да реши какъв да бъде следващият му ход. Може би трябваше отново да стане циганин. Да си намери ново място. Полет – като възможност.
Мислеше си, че трябва да довърши масата за трапезарията. Тя щеше да виси на стената, закрепена на тежки медни панти, взети от една стара църковна врата, и при нужда да пада до хоризонтално положение. Но Карлайл още не беше измислил естетичен и едновременно с това функционален начин за закрепянето на масата към стената, когато не се ползваше. Какъв смисъл имаше? Щеше да я няма, след като магистралата минеше през къщата. Не, каза си той, въпреки това трябваше да я направи. Трябваше да довършва нещата, да ги прави както подобава. След масата трябваше да се заеме с поправката на стъклата на атриума, да приведе тялото в добра форма за предстоящото погребение.
Стоеше и оглеждаше масата, изправен пред вечната дилема между форма и функционалност. Простата кука, която продължаваше да използва, бе лишена от елегантност. Трябваше му нещо също толкова просто, но с повече стил. Боклукчийски камион не спираше да скача върху масата и да се настанява върху нея, готов за сън, и Карлайл трябваше да го премества оттам всеки път, когато му се наложеше да вдигне плота нагоре, за да огледа проблема от всички страни.
Някъде към четири часа следобед, когато слънцето вече клонеше към залез, Боклукчийски камион се събуди и наостри уши. Миг по-късно Карлайл дочу хрущенето на нечии стъпки по снега отвън. Бързо и тихо приближи до един от прозорците и погледна: Сузана Бентийн, сама. Щом Сузана стъпи на верандата, Карлайл отвори вратата. Ръсеше се лек снежец. Тя се усмихваше, лицето ѝ бе почервеняло от вятъра и студа.
– Здравей, Карлайл. Предполагам, че поздравът днес трябва да е "Честита Нова година на патерици". Може ли да вляза?
– Разбира се. Честита Нова година на патерици и на теб, Сузана. Може ли да взема пелерината ти?
– Мисля, че ще постоя с нея. Разходката беше хубава, но в момента ми е малко студено. Една чаша горещ чай ще ми дойде добре. – Тя се огледа наоколо. – Какво ще правиш с масата?
– Опитвам се да измисля как да я закрепя най-добре към стената.
Карлайл говореше от кухнята: приготвяше чая и мислеше. Сузана вече не му изглеждаше толкова труднодостъпна, както преди. В процеса на изграждането на монумента в чест на Коуди Маркс, както и в хода на мъчителната война срещу строителството на магистралата, той бе станал напълно овладян и самоосъзнат човек. Това правеше силно развитата индивидуалност на Сузана по-малко заплашителна.
Разговорът им край реката отпреди година по някакъв начин бе изчистил напрежението помежду им, поне за Карлайл. Той се беше изразил искрено и ясно, тя го бе разбрала. Освен това през последната година го беше посещавала редовно, придружена от Гели или индианеца, и напрежението, което Карлайл изпитваше в нейно присъствие, почти бе изчезнало. Почти. Все още я желаеше, а подобно напрежение никога не можеше да отшуми. Карлайл си даде сметка, че тя за първи път идва сама в къщата му.
– Какъв е проблемът с масата? О, разбирам, опитваш се да измислиш различен начин за закачането ѝ на стената. – Тя се наведе да огледа пантите.
Карлайл взе двете чаши с чай от печката, приближи и подаде едната на Сузана.
– Ще измисля нещо, просто въпрос на време.
– Веднъж видях нещо подобно в Ирак. Опитвам се да си спомня как точно я бяха направили. Можем ли да поседим край печката, докато се стопля?
Сузана отпи от чая си. Зелените ѝ очи наблюдаваха Карлайл Макмилън над ръба на чашата, червеникавата ѝ коса се разстилаше на вълни изпод качулката на пелерината.
Той срещна погледа и, но все още му беше трудно да издържи на по-продължителен контакт с очите на Сузана Бентийн.
– Какво правиш навън в такъв студен януарски ден?
– Прекарах цялата вечер с Марси и Клод Инглиш. Те са много мили хора и от време на време ме канят на гости у тях. Познаваш ги, нали?
– Да. За пръв път срещнах Клод, когато купувах материала за пода от него. По време на бъркотията около магистралата на няколко пъти ме каниха на вечеря. Добри хора, умни хора.
– И аз, и Марси се интересуваме от интензивно градинарство. Един ден се срещнахме в библиотеката на Саламандър, докато и двете ровехме из една и съща секция с книги. Канеха ме да остана у тях и тази вечер, но те имат малки деца и винаги си мисля, че когато оставам за по-дълго, може да ги притеснявам, въпреки че Марси твърди, че не е така. Пък и ми се щеше да се поразходя. Тръгнах към Саламандър, но после ми хрумна да се отбия тук и да видя дали си вкъщи, и как се чувстваш след тежката битка.