Лицето ѝ, заровено в шията му, устните ѝ – в ухото му. Не спираше да му нашепва някакви думи, докато те не се превърнаха в един вид мантра и той не престана да мисли за тялото, под което се движеше. Същността на любенето със Сузана Бентийн се състоеше не просто в усещане на физическото ѝ присъствие, но и в превръщането ѝ в присъствие в съзнанието ти.
Тя изви тяло, за да го посрещне – и двете тела, блестящи от пот. Лицето ѝ загуби овладения си израз и се отпусна с надигащата ѝ се сексуалност. Ръцете ѝ се плъзгаха по потния му гръб. Той я изви така, както вятърът превива класовете пшеница през летните месеци във високопланинските плата и в един момент осъзна, че да правиш любов със Сузана Бентийн, означава да стигнеш възможно най-близо до Истината, на крачка от смъртта.
Жената лежеше на пода, докато мазолестите ръце на дърводелеца се плъзгаха по тялото ѝ – навсякъде, където ѝ се искаше да бъдат. Тя докосна шията на Карлайл Макмилън, докато той се движеше ритмично над нея, прокара пръсти по вените и артериите му, усещайки движението на кръвта му и биенето на сърцето му. Думите се изливаха от устата ѝ на суахили, арабски, навахо, сиукски, докато впиваше поглед в лицето му.
Часовете на деня се концентрираха в един миг и после се разшириха до безкрайност. Двамата лежаха смълчани един до друг и тя галеше лицето, гърдите и раменете му с длани, а той отвръщаше на ласките ѝ. Шепнеха си един на друг на стария сладък език, който изглежда така на място в подобни моменти, но по-късно на човек му е трудно да си го спомни.
Бурята продължи и през следващите трийсет и шест часа. Сузана и Карлайл разговаряха, готвеха, любеха се и понякога дори спяха. Сузана спомена, че някога обичала да рисува акварели, но при едно от преместванията си бе изоставила статива си.
– Това може да бъде поправено – каза Карлайл. Сложи якето и ботушите си, завърза въже за бравата на задната врата, за да може да открие по-лесно пътя си обратно през снежната виелица, и се отправи към работилницата си, препъвайки се в дълбокия сняг. Не след дълго Сузана задържа отворена пред него задната врата и той влезе с тежки стъпки вътре, понесъл в ръце дъски от ясен и инструментите на Коуди Маркс. По веждите му белееше сняг.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Единственият звук, освен този от надигането на първия вятър, бе ритмичното триене на коженото яке на Карлайл върху дъските в работилницата му, когато преместваше центъра на тежестта си. Две седмици след като той и Сузана Бентийн се бяха любили, Карлайл стоеше приклекнал в пристройката, облегнал гръб на северната стена, покрита с тихата тъмнина на зимата. Погледна към езерцето. Всеки ден, а понякога дори по няколко пъти на ден, пробиваше дупка в леда, за да осигури на животните достъп до водата в това тежко за тях време. Дупката скоро замръзваше и тогава той отново я разчистваше. Някъде дълбоко под снега се зараждаше ново лято, цъфтене на кактус и сладостен мирис на западни дъждове. Някъде под леда се спотайваха малките рибки, ограничени от студа в очакване на по-топло време.
От горичката на ястребите излезе млада сърна. Тя тихо пресече звездната светлина, прекоси поляната откъм северната страна на къщата и направи завой към езерцето. Карлайл чуваше лекото потропване на копитата ѝ сред бялата тишина. Сърната се спря, усещаше, че той е някъде там с ботушите, старото си яке и бейзболната си шапка, с леко развята коса и я гледа. Карлайл дишаше бавно, тихо.
Пристигна бухал, донесен от крилете на нощта, кацна на един от оголелите дъбове до къщата и завъртя глава. Бухалът знаеше, че полските мишки са прокопали тунели под снега. Също така знаеше, че понякога напускат тези свои тунели.
Сърната спря на крачка от езерото, дъхът ѝ се превръщаше в мъгляви, нетрайни облачета в студа. Тя тропна леко с копито, така както правят белоопашатите, когато се чувстват несигурни. След минута-две приближи до дупката в леда и се наведе над водата. Пи, извърна глава по посока на Карлайл, после пак пи. Той не помръдна. Сърната имаше нужда от вода, не от тревога. Щеше да ѝ се струпа достатъчно, когато след два месеца пристигнеха булдозерите и електрическите триони.
На тринайсет хиляди и двеста метра над сърната и над главата на Карлайл Макмилън се движеха мигащите светлини на самолет, поел на запад през северното небе. Сиатъл? Сан Франциско? Някъде изсред мислите му изскочи звукът на сутрешен влак, далечен – сякаш дори не беше там. Преди седмица бе взето окончателното решение за придвижване на въпроса относно строителството на магистралата. В предстоящите години тишината щеше да настъпва тук само от време на време – до следващата двойка фарове и чифтове гуми на камион, търкалящи се по Пътя на високопланинските плата. Бухалът щеше да си е отишъл, също и мишките. Всичко – сърната, къщата, езерото, всичко щеше да е изчезнало.
Сузана спеше на двайсет и три метра надолу. Щеше да остане при него за известно време, после да си тръгне и няколко дни по-късно пак да се появи. У нея имаше някакво непостоянство, сякаш ѝ беше нужно да пристига в целия си разкош, готова да отлети по всяко време.
Карлайл я разбираше. Човек не можеше да задържи Сузана Бентийн, просто се движеше паралелно с нея за известно време. Що се отнасяше до интимните връзки, Карлайл допускаше, че думата "завинаги" не присъстваше в речника ѝ, и се опита да приеме това. И все пак, когато тя си тръгна и го остави, той се почувства празен, по-празен от всякога. Беше обичал Гели, бе изпитвал към нея едно богато чувство на топлота и приятелство. Но със Сузана имаше нещо, което никога преди не беше познавал. Да се докосваш до Сузана Бентийн беше като да прокарваш ръка през пространството и да чуваш как собственият ти глас задава стари въпроси. Нямаше отговори, но и задаването на въпросите беше достатъчно.
Сузана не използваше думата "любов". Тя беше способна да обича и всъщност можеше да обича дълбоко. Карлайл го усещаше, откриваше го понякога в начина, по който тя го гледаше или докосваше.
Сърната пи достатъчно, отново извърна глава към Карлайл и тръгна към горичката на ястребите. На изток се показаха първите червени лъчи на зората, а преди няколко нощи, притиснал се към гърба на Сузана, той беше сънувал: следобед в Африка, Судан. Едно дете умираше с подут от последната степен на изтощително гладуване корем, покрай отворената му уста на гроздове бяха накацали мухи. Майката, държаща детето в прегръдките си, отпъждаше мухите с ръка, надявайки се, че смъртта ще дойде по-скоро и за детето, и за нея. Но първо за детето. Господи, бъди милостив, прибери първо детето, после мен; детето страда повече.
В съня си Карлайл се впусна в странни пътешествия. Срещна се с космически продуцент на филми, на девет хиляди трилиона километра далеч – разстояние, което светлината изминаваше за хиляда земни години. Съществото от фантазиите на Карлайл беше андроид, надарен с неподозирани способности и с остър интелект, складиран в мозък с диаметър цял метър. То седеше на масивен трон, задържано от онова, което минаваше за атмосфера в неговия самотен свят. Теренът беше равен, толкова идеално равен, че от трона си съществото виждаше на разстояние стотици километри във всички посоки, където нищо не помръдваше.
Към трона му бе прикачено нещо, което хората биха определили като камера и обектив, но с такава мощ и пропорции, че сравняването му с обикновена камера би било огромно подценяване. Камерата беше двеста метра висока и с диаметър четирийсет метра, а шейсетметровите лещи на обектива бяха поставени под прав ъгъл в горната ѝ част. Съществото управляваше машината единствено със силата на мисълта си: за каквото или където си помислеше андроидът, в тази посока или към това нещо се завъртаха леко и безшумно тронът и машината с лещите.
Преди векове съществото бе заснело Клеопатра, минаваща през една от провинциите на Египет. Златните ѝ гривни проблясваха на слънцето, устните ѝ се разтваряха, когато Антоний сведеше глава към нея. Снимката беше изрязана, Антоний беше махнат, образът на Клеопатра – увеличен и поставен до голям портрет на Ева, който съществото проучваше от безброй години.