След хиляда години, през хилядолетието, последвало смъртта на Карлайл Макмилън, мощните лещи може би щяха да съживят делтата на Ганг и Канала в Ява, мъжете и жените, изтеглящи празните си мрежи на някой плаж покрай Индийския океан, детето и майка му в Судан. Малко след тях щеше да се появи облегнат на една ниска пристройка мъж, който посрещаше първите лъчи на настъпващия ден на половин свят разстояние. Камерата щеше да открие бухала, сърната и мъжа, да се насочи и фокусира върху човека, следваща волята на андроида, да увеличи образа, докато той се изпълни само с лицето и очите на мъжа, хванати в пълен детайл.
Андроидът щеше да изследва образите по-късно, да ги коригира, да запази някои и да изтрие останалите, воден от чиста и безстрастна преценка.
Мъжът щеше да отиде в купчината с непотребните образи. В очите му щеше да се чете самосъжаление и съществото щеше да ги сравни с очите на хората, изтеглящи празните си мрежи, с очите на майката и детето, умиращи в Судан. В схемата за преценка на андроида борбата щеше да е от първостепенно значение, самосъжалението – от никакво, дори нещо повече – щеше да е причина за осъждане. Съществото щеше да е наблюдавало от дълго време и може би щеше да си спомни, че преди сто милиона години на мястото, където мъжът клечеше, облегнат на стената на малката си пристройка, не бе имало цветя. Сега човекът имаше диви патици, които политаха на север, когато на земята настъпеше пролет, имаше и цветя, а андроидът щеше да ги е виждал на някой предишен филм и щеше да му се прииска такива цветя да пораснат и покрай неговия трон-камера. Щеше да започне да си мечтае за небеса в края на зимата, през които да прелитат ята диви патици. Но светът на съществото беше студен, тъмен и безплоден, оцветен единствено в нюанси на черното, и само един тъничък жълтеникав лъч от неговото далечно слънце щеше да пада върху андроида и машините му. Самосъжалението не беше уместна емоция, когато стомахът ти е пълен и когато отново ще имаш цветя и диви патици. Андроидът щеше да превърти тези думи в мозъка си, докато сортираше образите и захвърляше този на мъжа настрана. Карлайл се бе събудил – дишаше тежко и се усещаше смазан...
Карлайл си мислеше, че не беше особено красива картинка, и после си спомни гърмящата змия с диамантен гръб в онова, което старите пътешественици наричаха mauvaises terres, "дяволските земи", националният парк "Бедлендс" в Южна Дакота. Веднъж бе минал оттам. Беше хладно и змията бе пропълзяла на шосето и се беше простряла върху; топлия асфалт в късния следобед. В началото Карлайл си помисли, че е пукнатина в асфалта. После забеляза подобните на диамант шарки по гърба на влечугото и зави, за да не го сгази. Имаше движение, туристите прекарваха цял час на едно място, което не броеше в часове, а в милиони години, ако изобщо си правеше труда да брои.
Карлайл спря пикапа си, измъкна една метла с дълга дръжка от багажника и тръгна към змията, за да я премести встрани от шосето, на безопасно място. Покрай него минаваха коли, каравани, микробуси, а той не спираше да маха и да посочва към змията. Шофьорите заобикаляха влечугото и махаха обратно на Карлайл. На змията не ѝ хареса. Разгърна пелерината си и започна да стреля с език по посока на подминаващите я превозни средства, водена от инстинкта си за самосъхранение – за самозащита, не от злоба. Хората биха обобщили действията ѝ с една дума – "кураж", ако змията принадлежеше към човешкия род.
Сляп инстинкт или не, но Карлайл се беше възхитил от змията, тази трикилограмова маса плът, изправила се и стреляща срещу тоновете безчувствен метал и гума. Беше приближил на около трийсетина метра от змията, когато отгоре ѝ мина една каравана и я превърна в пихтиеста жълточервена маса. Откъснатата ѝ опашка продължаваше да потрепва. Докато караваната отминаваше надолу, от прозореца на шофьорското място се подаде ръка на мъж, свита в юмрук, с опънат среден пръст. Ръката се движеше нагоре-надолу. "Дарвин си е Дарвин, да таковам и тъпата змия, и теб, Джак, който и да си. Какво ще кажеш да спрем за обяд при Уол Драг, Дорис, малко по-надолу?"
Карлайл наблюдаваше оттеглянето на сърната и си мислеше: когато човешкото племе изчезне, след него нямаше да е останало нищо – нито гърмящи змии, нито стари лъвове, нито хора, неспособни да оцеляват във времената, в които живееха. Карлайл поне можеше да се премести, да се изплъзне от машините за известно време.
В началото си мислеше, че стратегията му не дава резултати. После реши, че тя всъщност работи доста добре – до момента, в който не се появи проектът за магистралата. Както казваше Сузана, може би просто трябваше да наречем тази част с магистралата "лош късмет". "Опитай отново", беше му казала тя.
– Трябва да се опиташ да запазиш позата на благородно пренебрежение към шанса, подобно на стоиците. Опитай си да възприемеш шосето чисто и просто като лош късмет. Той знаеше, че трябва да стане криптозоик: "крипто" – от "тайна" или "скрит", "зоик" – от начина, по който живееха определени видове животни като ракуните, койотите и елените. Тези животни се бяха научили да съществуват успоредно с цивилизацията и едновременно с това – да стоят настрана от нея.
Карлайл се чудеше дали и за него беше възможно да живее успоредно и в същото време – встрани от цивилизацията. Да намери някое тихо кътче сред слоевете шум, от време на време да пробива с глава шума, когато му се налага да излезе, за да свърши някоя работа, да вземе златото и да хукне като гонен от дяволи обратно към своето тихо убежище. Индианците имаха специално название за това; наричаха го "промяна на формата". Веднъж, след като вече се беше заселил във високопланинските плата, Карлайл го бе опитал и му се беше сторило, че действа. Щеше да направи още един пробег в крипто- реалността. Щеше да стои в тунелите на своя отделен свят възможно най-дълго, да наблюдава бухалите, когато се озове на открито, и да се надява на по-добър късмет следващия път. От битките нямаше полза. Не можеше да избягаш от него, каквото и да беше това "то". Спомни си думите на антрополога Лорън Айсли: "В дните на мраз търси дори и най-малката слънчева светлина."
Карлайл го беше направил веднъж, бе открил своето собствено мъничко слънце; можеше да го на прави пак. Стратегията не беше перфектна, но бе възможно най-простата и най-добрата и изключваше самосъжалението.
Сърната стигна до края на алеята и прекоси шосето, отдалечавайки се към малката горичка. Изгрев, дим от комина, носен хоризонтално от вятъра към лежащия на дванайсет километра по-надолу Саламандър.
Все така облегнат на стената на малката си работилница, Карлайл погледна към дланите си. Със своите морални достойнства те въртяха един от най-добрите чукове в света. Мъжът, използващ инструменти. Посегна към кръста си, за да докосне стария кожен колан, подарен му от Коуди, превърнал се в един вид талисман за него. Сети се, че не си го беше сложил.
Хитрите бизнесмени си мислеха, че веднъж и завинаги са го неутрализирали, брояха сполучливите си ходове, докато препускаха през документацията си като малка кавалерия в бизнес костюми, въоръжени с измамни представи за изграждането на един Нов Йерусалим там някъде, в прериите. Сузана го беше убедила, че има още какво да се направи. Не бе приключил с тях. Не хранеше големи надежди, че нещо може да спаси къщата му или пък птиците, но каквото и да му костваше, щеше да продължи. Подготвяше се да се изправи отново, да промени течението си като река.
Беше се наложило малко да порови, но благодарение на факта, че Сузана бе свързала името "AuRA" със златото, по-нататъшните разследвания на Карлайл доведоха до нещо интересно: молбата на Уилистън отпреди десетилетия за разработване на мини около Хълма на вълка и прилежащите към него земи. Господин Рей Дарджън бе откупил правото за разработване на парцела, а две години по-късно земята отново бе сменила собственика си – от държавна този път беше станала собственост на "АуРА Корпорейшън". Сузана реши загадката окончателно, като свърза последните две букви от името на корпорацията с първите две букви от малкото име на Дарджън.