Выбрать главу

На няколко пъти Карлайл бе разказвал на Флейтиста за индианците лакота, които някак си бяха успели да блокират магистралата, за да защитят свещените си земи. Може би и те щяха да успеят да спасят поне толкова, ако не повече. Но индианецът неизменно отвръщаше, че народът го обмисля. Карлайл и Сузана отидоха до столицата на щата и се срещнаха с Ламон Гарвановото крило, ветеран от всички индиански битки на ДАИ, Движението на американските индианци. През хиляда деветстотин седемдесет и трета година Ламон бе присъствал на Ундид Ний, Пътеката на плача, заедно с Франк Черния кон, Лорели де Кора и останалите, когато федералните власти бяха организирали блокадата. Беше част от протестите през седемдесет и втора след нанесения над Реймънд Жълтият гръм побой и след унизителното му показване без долни гащи на бала на Американския легион, където всички присъстващи бяха подканяни да го ритат, след което Реймънд бе натикан в багажника на една кола и бе оставен да умре там.

Ламон Гарвановото крило не беше безволев индианец от резерватите. Това бе очевидно. Облечен в стара работна риза, джинси и кубинки, той седеше зад сиво метално бюро. Първо изгледа Карлайл, после Сузана.

– Разбира се, че съм чувал за случващото се в Йеркс Каунти. Уважавам ви заради вашата битка, господин Макмилън. Но да говорим направо. Не ми пука за вашата къща. Много лошо, че магистралата ще унищожи вашия дом, но за нас то е само това – лош късмет. 

 За нас магистралата е по-сложен въпрос. Дори в едно отделно индианско племе съществуват противоречия относно най-добрия път, по който трябва да поемем към по-добро бъдеще. Някои традиционалисти са за стария начин на живот, други пък приемат, че икономиката и развитието, проповядвани от белите, са нашата единствена надежда за оцеляване. С други думи, ако отидете в някой резерват, с изненада ще откриете частична подкрепа на магистралата. За нас безработицата е сериозен проблем и някои вярват, че магистралата ще доведе със себе си нови работни места. Освен това някои от племенните водачи могат лесно да бъдат купени. Случвало се е в миналото, ще се случи пак.

Жалко и за ястребите на Тимерман, но извинете за откровеността ми: вие се притеснявате за оцеляването на няколко птици, докато ние се борим за оцеляването на цели култури. Нас ни заличават системно и сигурно, все едно че кавалеристите продължават да ни покосяват с оръжията си. Понастоящем този процес е малко по-бавен, но в никакъв случай по-малко болезнен.

Изслуша аргументите на Карлайл, според които спасяването на ястребите би довело до спасяване-, то на погребалните могили и обратно, после повтори почти същото, което Сузана беше казала за проблемите на индианците. Завърши така:

– Много от хората ни вече са се предали и не вярват, че опитите да се спре строителството на магистралата с легални средства ще доведат до нещо добро – въпреки погребалните могили край Хълма на вълка. Нямаме никаква вяра в законите на бледоликите и няма причина да им вярваме, като се има предвид опитът ни от миналото. Но за да не ви държа в неведение, ще ви кажа, че Движението на американските индианци е подало иск да се спре строителството на магистралата, докато се обсъди въпросът за преместването на артефактите от могилите. Поради голямата скорост, с която се придвижва проектът, нашият иск бе заведен с известно закъснение и ние не храним големи надежди, че молбата ни ще бъде удовлетворена. Загрижеността за миналото не върви ръка за ръка с икономическото развитие.

Ламон Гарвановото крило се усмихна саркастично и отправи директен поглед към мъжа и жената пред него.

– Знаете ли какво сме пеели навремето като част от нашия ритуал, посветен на духовете? "Бледоликите са луди, бледоликите са луди."

Въпреки всичко той обеща да говори както с другите членове на ДАИ, така и с определени индианци от резерватите по въпроса за магистралата, ястребите на Тимерман и погребалните могили. Най-загрижен беше за могилите и си го призна. Това бе последният им разговор.

През една хладна априлска утрин с надвиснали сиви облаци, вещаещи дъжд, Карлайл и Флейтиста направиха верига на север от отбивката, където щатски път 42 се сливаше с червеникавия коларски път, водещ от Хълма на вълка към къщата на Карлайл. Работниците и машините вече бяха стигнали до отбивката и извършваха подготвителните работи по изместването на пътя през горичката на ястребите и парцела на Карлайл. По телеграфа из Йеркс Каунти се разнесе вестта, че той и индианецът спират прогреса и в рамките на четирийсет минути на мястото се събраха около двеста души. Създалото се задръстване почти блокира път 42. 

За окото на обикновения наблюдател огромните жълти машини се движеха сякаш безцелно напред-назад. Ако земята можеше да говори, сигурно щеше да пищи, тъй като тонове от нея биваха изгребвани, натоварвани на камиони и извозвани. Сцената напомняше за бойно поле: във въздуха се носеха червен прах и вой на камиони, булдозери и багери, хората крещяха.

Както щеше да каже по-късно Карлайл, "въпреки отношението на човек към строежа на пътища, трябва да се признае, че в него има нещо страшно мъжествено с всичките тези огромни машини, с цялата тази мощ. По отношение на доминирането на човека над природата то не може да се сравнява а ядрените оръжия, но е най-доброто след тях."

 Карлайл бе в избелелите си джинси, старото кожено яке, работните си кубинки и жълтата кърпа на главата. Косата му се спускаше към раменете. Индианецът бе в стандартната си униформа – джинси и джинсово яке, черна шапка и каубойски ботуши, риза в стил уестърн. Всеки от тях държеше в ръка малка дървена флейта. Стояха един до друг точно пред булдозера, току-що пресякъл щатски път 42 и тръгнал нагоре.

Зяпачите продължаваха да прииждат. Повечето оставяха колите си директно на шосето и то беше заприличало на паркинг. Хората заставаха на петдесетина метра от Карлайл и индианеца, разговаряха, кимаха, сочеха към двамата, клатеха глави. Някои се усмихваха или дори се смееха с глас, но повечето бяха сериозни. Случващото се изместваше по-ранните спорове на Карлайл от нивото на лесни за пренебрегване абстракции към това на трудна, очевидна реалност.

Във въздуха се надигна още червен прах, понесе се над главите на зрителите и се спусна над множеството коли, сред които се виждаха въртящи се сини светлини и се чуваше воят на полицейски сирени. Ралф Плаймър, мениджър на "Ф.Дж. Ремкин и Синове", контрактори на тази част от магистралата, която щеше да минава през щата, си проправи път през тълпата, за да доближи до Карлайл и индианеца. Въобразяваше си, че може да ги уплаши и да ги накара да се откажат от смешната си демонстрация.

– Умолявам и двама ви да се махнете от пътя. Но ще ви помоля само веднъж. След това ще става дума за вашите задници, не за моя.

Карлайл не каза нищо. Индианецът не каза нищо.

Плаймър се извърна и се отдалечи, правейки знак на булдозера да продължи пътя си. Шофьорът на машината, със синя бейзболна шапка на главата и огледални слънчеви очила, превключи скоростите и потегли към двамата протестиращи.

Една жена от тълпата, Марси Инглиш, се спусна, с плач към индианеца и Карлайл. Дръпна якето на Карлайл и извика:

– Карлайл, това е истинска лудост, ще те наранят. Моля те, спри. Всичко е приключило, не виждаш ли?

Макар че крещеше, шумът от приближаващия булдозер заглуши думите ѝ.

– Махай се оттук, Марси. По дяволите, бягай оттук! Нямам представа какво ще се случи.

– Карлайл издърпа якето си от ръцете ѝ и Марси се оттегли, бършейки очи с ръкава на дъждобрана си.

Карлайл виждаше Сузана Бентийн на около трийсетина метра от него. По лицето ѝ се четеше загриженост. Сузана имаше сериозни резерви по отношение на тази демонстрация и ги бе изразила пред двамата. Но Карлайл и индианецът вече бяха взели решението си.