Индианецът засвири на флейтата си. Звукът се вряза в рева на машините, блъсна се във воя на полицейските сирени. Булдозерът бе на трийсет метра от тях и продължаваше да напредва. Карлайл доближи своята флейта до устните си и също засвири. Звуците на двете флейти се сляха в единна хармония.
Заваля. Дъждът превръщаше червената пръст в лепкава кална маса. От Фолс Сити бе пристигнал телевизионен екип и сега операторът и репортерът застанаха зад Карлайл и индианеца. Към тях се присъединиха фотографът и репортерът от "Хай Плейнс Инкуайърър", изпратени да отразят унищожаването на горичката на ястребите на Тимерман Дъждът пада все по-силно...
Дрънчене на машини...
Светлините на колата на шерифа приближават от изток...
Веригите на булдозера се обагрят в яркочервено, цветът на земята...
Сирени...
Викове на хора...
Крясъците на Ралф Плаймър, насочени към шофьора на булдозера: "Прекалено дълго ги търпяхме тези кучи синове..."
Булдозерът приближава...
Карлайл и индианецът продължават да свирят на флейтите си...
Камерите снимат Карлайл, индианеца и един мъж, известен като човека патица, застанал до първите двама в своето огромно палто, под събраните ревери на което помръдва някаква подутина...
Развълнувани репортери, крякащи пред микрофоните си...
Полицай, каращ тълпата да се отмести, за да направи път на патрулната кола, с мъка придвижваща се през калния терен. Още полицаи, тичане, подхлъзване, пързаляне по посока на Карлайл и индианеца...
Булдозерът спира на три метра от Карлайл, индианеца и човека патица. В измитото от дъжда гребло се отразяват размазаните образи на тримата мъже; лицата им са удължени, телата – изкривени в странни форми: малка консервна армия от някакво друго време...
Карлайл и индианецът продължаваха да свирят своята проста мелодия, човекът патица все така придърпваше един към друг реверите на палтото си и буташе надолу плетената си шапка. Булдозерът отново тръгна, приближи още няколко сантиметра. Шофьорът спусна греблото и започна да избутва нарастваща купчина кал към тримата мъже.
Четирима полицаи доближиха едновременно Карлайл, индианеца и човека патица, а пети започна гневно да крещи на шофьора на булдозера, който спря машината и изключи двигателя. Дъждът се усили още повече. Изведнъж целият терен утихна. Всички машини спряха, хората стояха и гледаха. Чуваше се само плисъкът на дъжда и гласовете на полицаите, обръщащи се към тримата протестиращи. Един от наблюдателите на зрелището, застанал най-отзад на тълпата, бе едър мъж с черна брада, облечен в армейско яке и шапка с надпис "ВОИН НА ЗЕМЯТА" отпред. Хората стояха настрана от непознатия, но поглеждаха към него; започнаха да си шепнат, когато той приближи към Вещицата и ѝ заговори.
Една патрулна кола си проправи път сред калта и спря на шест метра от мястото, където се водеше разговорът между протестиращите и полицаите. Карлайл поклащаше глава в отговор на онова, което му бяха казали. Индианецът продължаваше да свири и един от полицаите му нареди да спре.
Той обаче продължи и полицаят издърпа флейтата от ръцете му, крещейки:
– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
- Гледам бизона – отвърна индианецът.
Човекът патица мълчеше, държейки с две ръце реверите на палтото си, а очите му остро се стрелкаха във всички посоки. Нещо под палтото му замърда енергично.
Тримата протестиращи бяха закопчани с белезници, отведени до патрулната кола и набутани на задната седалка, а един от полицаите взе в ръце патицата, чудейки се какво да прави с нея. Сузана Бентийн предложи да вземе патицата, а Марси Инглиш на свой ред я пое от нея с обещанието да се грижат добре за птицата в тяхното ранчо.
Вратите на патрулната кола се захлопнаха. Червените светлини запремигваха, сирената зави и колата с криволичене пое към Ливърмор през червената кал. Една и съща мисъл се въртеше в главите на всички: това със сигурност трябваше да е краят на войната в Йеркс Каунти и тя се беше свела до размазани от калта и дъжда образи на двама дългокоси мъже в белезници и на третия, смятан за луд от жителите на града, натъпкани в патрулна кола, поела на изток през една влажна априлска сутрин.
Когато репортерите се обърнаха за коментар към наблюдателите, повечето отказаха да говорят. Някои очевидно изпитваха задоволство от ареста на Карлайл и индианеца, други просто клатеха глави и се извръщаха настрана, когато някой микрофон доближеше лицата им. Марси и Клод Инглиш отказаха да коментират. Сузана Бентийн беше изчезнала.
Един господин, Гейб O' Рурк, обаче отговори кратко и ясно на репортерския въпрос. Когато го попитаха какво мисли за разигралата се драма, акордеонистът изрече едно-единствено енигматично изречение:
– Това беше първокласно танго, едно от най-добрите, които някога съм виждал.
И така, Строителя, Флейтиста и човекът патица изразиха своя символичен протест, който се оказа безплоден. Карлайл разбра, че всичко е загубено, когато видя отражението си в греблото на булдозера. Бяха загубили, но не бяха победени. Бяха крещели срещу вятъра.
В публичните регистри можем да срещнем името на един мъж, Карлайл Макмилън, и на друг, идентифициран като Артър Сладката трева, който на въпроса, зададен му от сержанта в участъка за годините му, бе отвърнал "стар". След като му казаха, че подобен отговор е неприемлив, господин Сладката трева бе променил отговора си на "сто и пет". Двамата бяха обвинени в дребно хулиганство и задържани в ареста за няколко часа, после – освободени, понеже Карлайл плати глобите, наложени им за притесняване на обществото. Трябва да се отбележи обаче, че господин Сладката трева заяви, че е готов да остане в затвора, докато не изплати сам глобата си с нужните часове общественополезен труд. След като направи опит да разпита човека патица, магистратът препоръча той да бъде освободен, без да му се предявяват никакви обвинения.
По-късно, докато седяха във всекидневната на Карлайл, Сузана отбеляза:
– Артър беше прав, струваше си да бъде направено. Поне защитихте нещо, различно от бетон. Веднъж Флейтиста ми каза, че ако не можеш да закрепиш посланието си на рогата на някой бизон, трябва да го изпратиш по крилцата на пеперуда. Вие изпратихте послание, пък макар и на пеперудени крилца.
Хората от Йеркс Каунти запомниха протеста и дълги години след това говореха за него. Как един бял човек, един индианец и един луд бяха предизвикали булдозерите, свирейки на флейта, и бяха отказали да се помръднат пред всякакви аргументи за прогрес, макар на всички да беше ясно, че бледоликият, индианецът и, разбира се, човекът патица грешаха. Като капак на всичко фотографът от "Инкуайърър" спечели наградата "Пулицър" за своята снимка на Артър Сладката трева, Карлайл Макмилън и човека с дългия до земята балтон, отразени в греблото на един булдозер.
След ареста на индианеца и Карлайл силният дъжд забави строителството на магистралата с още шест дни. Когато работата бе възобновена, Сузана и Карлайл се качиха на пикапа му, потеглиха западно от Саламандър, паркираха и прекосиха пеша ранните майски поля, за да стигнат до един хълм, от който се виждаха горичката на ястребите на Тимерман и мястото, на което Карлайл бе издигнал къщата в чест на Коуди.
Намериха едно местенце, където топлото слънце падаше нежно и приятно върху земята, седнаха там и започнаха да наблюдават как първият булдозер пълзи нагоре по посипаната с чакъл алея. Шофьорът беше със синя шапка и огледални слънчеви очила. Зад него се движеше камион с мъже, въоръжени с автоматични резачки.
Когато булдозерът влезе в двора, Сузана взе ръката на Карлайл в своята и по страните ѝ потекоха сълзи. Карлайл стисна зъби, заслушан в превключването на скоростите на булдозера. Шофьорът не спря нито за миг, продължи да превключва на все по-ниска скорост и да се придвижва нагоре през поляната – угнетителен, сюрреалистичен, непоколебим символ на нещото, наречено прогрес. Без да се усеща, Сузана забиваше все по-болезнено ноктите си в ръката на Карлайл.