Първото, което булдозерът нападна, беше атриумът. Трийсет секунди след пристигането си там той удари безпощадно южната стена на монумента на Коуди. Карлайл чуваше как цепещите се дъски от секвоя пищят, докато гвоздеите, които бе забивал един по един, изскачаха от гнездата си. Къщата се наклони, после придоби гротескна форма. Карлайл си помисли за Коуди, както и за всичките дълги дни под парещите лъчи на слънцето, за всичките безкрайни нощи, в които беше спал заедно с жълтия котарак в пикапа си, докато вихрите завъртаха снега около тях двамата, за часовете работа на светлината на газената лампа – шкуркане, заглаждане, подготвяне на повърхностите, завършването им и правенето на всичко, което трябваше да бъде свършено между тези дейности, точно така, както трябваше да бъде направено. Виждаше струпания дървен материал, Гели, приближаваща по пътеката по здрач, Сузана, седнала гола сред възглавниците на тавана, с жълто перо в косите. Виждаше всичко и сега то се разпадаше пред очите му, докато те се взираха в трийсетте акра, които му бяха принадлежали.
Къщата бе разрушена за по-малко от десет минути, мястото бе подравнено. Дойде редът и на работилницата; беше ѝ нужен един-единствен удар. Булдозерът се придвижи по посока на езерцето. Бентът беше затлачен, така че не създаде никакви проблеми – освободена, водата от езерото се спусна към потока. През бинокъла си Карлайл виждаше как дребните рибки се мятат и плъзгат надолу заедно с пенливата вода. Докато булдозерът се занимаваше с езерото, един от работниците включи електрическата си резачка и се захвана да реже дъбовете, изправили снага до мястото, където допреди малко се бе издигала къщата. Дърветата се предадоха лесно и когато с трясък се сгромолясаха на земята, къщичките за прилепи, закачени сред клоните им, се премазаха под тежестта на дънерите.
От другата страна на шосето не беше по-спокойно. Ястребите на Тимерман тревожно кръжаха над дърветата, докато мъжете с резачките напредваха през малката горичка. В началото на алеята на Карлайл се виждаха двама мъже с жълти шапки, облегнали се на капака на една кола, съсредоточили поглед върху опънатата пред тях карта.
– Карлайл, не издържам повече. Да си вървим – каза Сузана и се надигна от мястото си.
Той кимна в знак на съгласие, ритна буца пръст и тръгна с нея. Обърна се назад само веднъж, за да види как булдозерът зарива езерцето. След няколко часа земята там щеше да бъде напълно изравнена. Работниците хвърляха остатъците от къщата и работилницата върху каросерията на камиона, а ястребите на Тимерман кръжаха високо в небето, над воя на жълтите електрически резачки в нетрепващите ръце на мъжете с оранжеви каски. Карлайл се запита дали ястребите се чудят какво става. Може би да, а може би не.
До края на деня нямаше да е останала и следа нито от Уилистън, нито от Карлайл, нито от ястребите на Тимерман и Карлайл импулсивно реши, че трябва да даде малък символичен израз на възмущението си. Вдигна един голям камък и го хвърли с все сила към булдозера. Камъкът падна доста далеч от целта, подскочи два пъти и спря. В момента, в който камъкът замря, водонапорната кула в Саламандър избухна в оранжеви пламъци и парчетата от нея се поръсиха върху намиращата се наблизо местна ремонтна работилница.
По-възрастните ястреби обезумяха. Опитваха се да помогнат на малките, които още не можеха да летят, да се издигнат във въздуха – далеч от падащите дървета и рева на резачките. Сузана Бентийн дръпна Карлайл за якето и отново рече:
– Карлайл, моля те, нека да си вървим.
Карлайл отказваше да помръдне. Стоеше като замръзнал на мястото си и дишаше тежко от насъбралата се в гърдите му емоция. В този момент се разнесе изстрел от пушка и след него се възцари тишина. Всички погледи се извърнаха към шосето. Никой не беше забелязал стария, изгнил от ръжда буик, който бе свърнал от щатски път 42 и бе поел към Хълма на вълка. Колата се движеше бавно през червената прах към горичката на ястребите. Приближаваше към мястото, където стояха инженерите и разглеждаха плановете си. Резачките замлъкнаха, работниците се чудеха каква роля щяха да изиграят в техните сутрешни занимания старият буик и изстрелът от предното му стъкло. Не откъсваха поглед от Джордж Ридик, докато той излизаше от колата си, обърнал цевта на пушката си нагоре, опрял приклад на хълбока си.
Ридик предъвка незапалената пура в устата си и се обърна към мъжете:
– Добро утро, джентълмени. Не разполагате с много възможности за избор. Всъщност възможността е само една: измитайте се оттук!
Той смъкна пушката и зареди; пронизителното щракане на предпазителя придаде допълнителна тежест на думите му. Джордж Ридик насочи пушката си към път 42 и спокойно, но твърдо произнесе:
– Мърдайте, всички. Сега!
При тези думи мъжете с каски затичаха надолу по пътя, водещ към посоченото им шосе.
Между гнева и радикализма има много тънка граница. Карлайл се беше намирал на тази граница и колебливо бе пристъпил от другата ѝ страна по време на демонстрацията заедно с индианеца и човека патица. Но Джордж Ридик бе прекосил границата много, много отдавна и продължаваше да върви в територия, където малцина бяха вървели, навлизаше в дълбини, където мозъкът му преставаше да функционира по нормален начин. А онова, което щеше да се случи лично на него, изобщо не засягаше Джордж Ридик.
Две неща бяха предпазвали Ридик през годините. Първото бе дързостта му. Хората просто не очакваха, че някой може да се държи по такъв начин. Както например, когато бе влязъл в централния офис на "Континентал Цианид", бе изскубнал кабелите на телефонното табло в рецепцията и бе заповядал на рецепционистката да отключи стъклените врати към офисите – нещо, което тя изпълни с ръката на Ридик около гърлото си.
Главният директор му беше изкрещял: "Това е тероризъм!"
Ридик хладно му се бе усмихнал: "Напълно си прав, тероризъм е. Приготви се да познаеш ужаса."
Като се изключеше дързостта му, Джордж Ридик бе случайна променлива величина. В действията му нямаше схеми, нямаше предвидимост; трудно беше да бъде проследен, невъзможно – да бъде изпреварен. Можеше с месеци да си кротува в своята планинска колиба край Седона, да се катери по скалистите пътеки, докато гневът му нараства. После внезапно някакъв примитивен инстинкт се събуждаше у него и той минаваше в действие. И все пак, въпреки огромния му гняв и бруталните му методи на действие, той не беше убивал човек от времето, в което бе бродил из джунглите на Камбоджа.
Предишния следобед местните момчета се бяха опитали да предизвикат Ридик, така както бяха направили и с Карлайл. Ридик си вървеше по главната улица на Саламандър, когато Хак Кенбъл тръгна подире му. Нещата обаче не се развиха така, както с Карлайл. Ридик се разправи с Хак точно за четиринайсет секунди. Нахалникът риташе и се бореше за глътка въздух след половин дузината каратистки удара във врата и в други критични участъци на тялото, след което с един ритник в лицето Ридик го запрати през прашната витрина на онова, което някога бе универсалният магазин на Шърлийн. Марв Умтън се опита да се намеси в защита на Хак и Ридик просто строши глезена на Марв, стъпвайки върху него, после реши да направи същото и с другия, след като така и така се беше захванал с тази работа. Фред Мъмфорд, бидейки единственият представител на полицията в града и със силно развит инстинкт за оцеляване, отказа да арестува Ридик, заявявайки, че Хак Кенбъл бе започнал първи.
Два часа преди Ридик да се появи пред горичката на ястребите, трима членове на ИУВ, Източния университет във Вашингтон, изтъркаляха един варел с пилешка кръв в офиса на Рей Дарджън. Щетите, нанесени на офиса и на паркирания отзад линкълн континентал на Дарджън, възлизаха на седемдесет хиляди долара. Дарджън чу врявата още преди да е достигнала до личния му кабинет и побърза да заключи. Джордж Ридик разби вратата с ритник, притисна Рей Дарджън към стената и изсипа половин литър пилешка кръв в гърлото му, след което го остави да повръща върху бежовия мокет на стойност двеста долара на метър.