Трийсет минути след операцията срещу Дарджън нов варел кръв бе изтъркалян в офиса на Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата. Маргарет Андрюс успя да избяга през задния вход и използва телефонния автомат на ъгъла, за да се обади на господин Фланиган, който по това време се намираше във Вашингтон, за да изрази загрижеността си пред една сенатска комисия във връзка с инициативата Рио Гранде и потенциалното ѝ отражение върху бъдещето на икономиката в неговия избирателен район. '
След като свърши всичко това, Ридик свали регистрационните табели на стария буик, заличи всички идентификационни номера на колата и накара останалите членове на ИУВ да поемат към планините с думите:
– Това може да приключи зле. Останалото ще свърша сам.
Ридик изви буика така, че да застане напряко на шосето, съвсем близо до горичката на ястребите.
Напълни джобовете си с амуниции. Десен джоб: гилзи за пушката. Ляв джоб: пълнител с патрони за беретата. Облегна лека картечница уинчестър на капака на колата и сложи до нея кутия, пълна с ленти с патрони. Отпиваше вода от манерката си и чакаше. Нямаше план. Каквото предстоеше да се случи, щеше да се случи. Дори не беше сигурен защо прави всичко това – може би заради завършека на нещата, заради състоянието "няма вече", в което бе изпаднал мозъкът му.
Пристигнаха щатските полицаи, запознаха се със ситуацията и се обадиха за помощ. Три часа по-късно Джордж Ридик се сблъска със стандартните съобщения по мегафони и с отрядите за бързо реагиране. Срещу него се изправиха петдесет-шейсет въоръжени мъже, мегафоните все така му говореха, опитвайки се да го убедят да се предаде. Той, изглежда, не осъзнаваше всичко това.
Подкрепленията пристигнаха в ранния следобед. На осем километра северозападно, на върха на Хълма на вълка, гореше огън и от него се надигаше едва забележим пушек. Ридик го видя.
Отрядите се раздвижиха в опит да го наобиколят. С прецизността на експерт Ридик насочваше картечницата срещу тях, за да ги държи на разстояние, и от време на време стреляше над главите на униформените. Нямаше нищо лично срещу ченгетата, но знаеше, че те ще направят опит да го обезвредят, когато се стъмни. Нямаше значение. Вече нищо нямаше значение освен борбата и отмъщението.
Час преди слънцето да се скрие зад хоризонта, по червеникавия коларски път запъплиха стари коли и пикапи, приближаваха към горичката на ястребите. Когато фалангата от полицаи спря кервана, от колите изскочиха седемдесет и пет сиукси от клана лакота, както и представители на други племена, предимно членове на Движението на американските индианци, водени от Ламон Гарвановото крило. Индианците тръгнаха към горичката, без да обръщат внимание на кънтящите от мегафоните предупреждения да спрат. Образуваха жива верига около по-големите дървета, докато двама от членовете на ИУВ със засъхнала пилешка кръв по дрехите, пренебрегнали заповедта на Ридик да се оттеглят, започнаха да удрят с пръчки по стволовете на дърветата. След като в офиса на ДАИ стигна вестта за действията на Ридик, Ламон Гарвановото крило каза:
– По дяволите! Да вървим да направим и ние нещо по въпроса, вместо да се моткаме тука като тайфа изпаднали индианци, чакащи подаяния.
Стъмни се. Преговорите с Ламон Гарвановото крило продължиха на фона на удрящите се в дънерите пръчки. Един отряд полицаи се придвижи по посока на Ридик. Мъже, тичащи, приведени, падащи по корем, разговарящи помежду си по малките си радиостанции. Бяха на трийсетина метра от старата кола и през очилата си за нощно виждане добре различаваха силуета на картечницата, опряна в капака на старата развалина. Още тихи разговори по радиостанциите, обилно потене, подготвяне за действие. Последен щурм. Проверка на оръжието, придвижване в зигзаг към барикадата на Джордж Ридик. Когато пристигнаха, не завариха нищо друго освен картечницата, лежаща върху капака на колата.
На запад, недалеч от мястото, където се извършваше щурмът, около останките от угаснал огън на върха на Хълма на вълка седяха двама мъже. Разговаряха тихо. Единият беше стар и носеше широкопола шапка, украсена с мъниста. Шапката на втория имаше лого "ВОИН НА ЗЕМЯТА". Поздравиха жената, която се изкачи на върха и седна при тях. Докато разговаряха, един федерален съдия от Фолс Сити, разкъсван от противоречия и разтревожен за политическия отзвук, бе подтикнат към действие от адвокат на ДАИ, който го бе информирал за последните новини от предната линия на бойните действия, тоест от горичката на ястребите, и бе на- стоял, че магистратът от Фолс Сити ще бъде държан отговорен за всяко евентуално кръвопролитие там. Петицията на сиуксите беше уважена и съдията бе издал заповед за временно преустановяване на строителството на магистралата в участъка, където се намираха погребалните индиански могили, докато въпросът относно истинското съдържание и собствеността на могилите не бъде окончателно решен. В издадената от него заповед съдията беше написал следното:
"В традиционен план Петата поправка на Конституцията, касаеща частната собственост, винаги е била пределно ясна в подобни случаи. Но скорошните претенции на местните индианци, както и на други племена из цял свят, като австралийските аборигени например, накараха съдилищата да се спрат, преди да разрешат разрушаването на културното наследство на тези хора, въпреки че останките от това културно наследство могат да се намират в земя, която е частна собственост. Следователно целта на тази заповед е да се даде време за съдебно оспорване, засягащо ограниченията на конституционните права относно диспозицията на такива артефакти."
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Рей Дарджън крещеше в инсталирания в колата си телефон и думите му кънтяха като картечни откоси чак във Вашингтон. Линкълнът беше извън употреба, докато бъде изчистена засъхналата пилешка кръв по него, но той все още можеше да ползва кадилака, когато представляваше "РЕЙДАР Корпорейшън". По принцип кадилакът бе на жена му и никога не бе използван за бизнес.
От другата страна на линията беше сенатор Харлан Стърк.
– Рей, млъкни и ме чуй – тихо му каза сенаторът. – ФБР и щатското бюро за криминални разследвания се занимават с извършения срещу теб вандалски акт. Ще се погрижим за това. Но ще ти кажа нещо: на сенатор Уиймс вече му е писнало. Прекали, приятелю. И преди си го правил и ти се е разминавало. Този път обаче няма да имаш такъв късмет. Знам, че си един от най-ревностните ми поддържници, но и моите пълномощия си имат граници, пък и честно казано аз самият съм ти доста напушен заради земите покрай бъдещата магистрала, които си купил. Или иначе казано, ще ти цитирам Джак Уиймс и ще се присъединя към думите му: "Не давам и пукната пара за това какво мисли някакъв клоун на име Рей Дарджън. Тази магистрала е по-голяма както от него, така и от Йеркс Каунти." Уиймс го каза точно преди два часа.– Стърк продължи: – Случилото се там е новина номер едно по националната телевизия. Каналите не спират да въртят кадрите с оня Макмилън и приятелчетата му, застанали срещу булдозера. Освен това, незнайно как, онзи луд Джордж Ридик и неговата индианска кохорта са успели да спечелят симпатиите на хората от цялата страна – последно опълчване срещу глупостта на белите и все неща от този род. За бога, от целия свят ни се обаждат хора в защита на онези птици. Комитетът по транспорта се изказва негативно за този проект и ако не внимаваме, накрая ще се озовем с една ивица бетон, свършваща в някоя пшенична нива край Фолс Сити.
Рей Дарджън започна да вие, но сенатор Стърк го прекъсна:
– Рей, казах ти да мълчиш и да слушаш. Изглежда, че индианците могат да забавят проекта най-малко с шест месеца с помощта на заповедта, която са издействали. Ти си собственик на земята и независимо дали е морално, или не, според адвоката, с който се консултирах, законът е пределно ясен по този въпрос. Земята е твоя, следователно артефактите в погребалните могили също са твои и може би ще си остане така и за в бъдеще. Но не в това е проблемът. Проблемът е в следното: Комитетът по транспорта се е повлиял от негативните настроения, създадени в щата, и може да се разпореди магистралата да свършва до Уичита, особено пък като се има предвид, че Флорида непрекъснато се оплаква от прогресивно нарастващото си население и необходимостта от допълнителни средства за поддръжка на пътищата. Дори и това да не се случи, Уиймс казва, че не може да приеме едно отлагане на нещата за шест месеца, понеже това ще ни накара да бездействаме и през зимата, което от своя страна означава, че периодът на забавяне ще се удължи с цяла година. В момента инженерите му работят в предвидения срок и не спират да търсят начини да променят маршрута като едновременно с това запазят отсечката, включваща Фолс Сити и Ливърмор. Магистралата ще изглежда доста странно с това отклонение, но мисля, че той е навит да придвижи нещата.