Обърни внимание на ястреба, който е кацнал на трийсетия стълб на дървената ограда, броено от мястото, на което си застанал. Това е свещена земя или поне така твърди Сладкото лекарство. Вярваш му. Всеки, който идва на това място, му вярва. Нищо тук не дава и пукната пара за теб, за това дали ще живееш, или умреш, дали ще плащаш сметките си, или ще танцуваш по топлите плажове на Мексико и ще правиш любов след това. Няма нищо освен тишина и вятър. Не ги е грижа, защото ще останат тук дълго след като теб вече те няма. Това поне го знаят.
Точно когато облакът подмине Хълма на вълка, преди появата на следващия може да ти се стори, че зърваш някаква фигура да се движи на върха. Ако си носиш бинокъл, ще успееш да различиш фигурата на жена. Не се вижда ясно – за това са виновни разстоянието, мъглата. Но забелязваш, че танцува, че бавно се извръща с вдигнати към небето ръце. Дългата ѝ червеникавокестенява коса пада надолу и докосва голата кожа на раменете ѝ, докосва перфектната извивка на голия ѝ гръб, полюлява се при всяко нейно движение. Но увеличителните стъкла на бинокъла ти няма да са достатъчно силни, за да видиш детайлите по пръстена ѝ с опал на лявата ръка, нито сребърната гривна на китката, както и сребърния сокол, висящ на една верижка на шията ѝ. Следващият облак надвисва над хълма и жената изчезва. Двете тъмни очи на петдесетина метра зад гърба ѝ обаче я виждат.
По-добре тръгвай, продължи пътя си. Вероятно ще е най-добре да не споменаваш пред никого за онова, което току-що си видял. И без това може да е било просто игра на въображението ти. Пък и да не е, човек не бива да се меси в подобни неща. Знае се от много отдавна, още от времето преди кавалеристите да преминат през тази земя на път за Литъл Биг Хорн. Знае се от много отдавна.
Ако минеш още петстотин метра нагоре по същия този път, ще видиш една табелка, забита на шейсет метра навътре в тревата: "СОБСТВЕНОСТ НА ИНДИАНЦИТЕ ЛАКОТА ОТ ПЛЕМЕТО НА СИУКСИТЕ. НЕ ПРЕМИНАВАЙ."
Обръщаш се към своя спътник:
– Стъмва се, може би ще е най-добре да се върнем назад и да отседнем в мотел "Бест Уестърн" край... Как се казваше онзи град? ... Ливърмор? В туристическия справочник се казва, че към мотела има ресторант. В него също така се споменава, че за това място съществуват много легенди. Предполага се, че късно вечер на хълма ей там може да се види огън. ѝ Спътникът ти отвръща:
– Добре, давай да се връщаме. Има нещо тук, от което ме побиват тръпки.
Кимваш, без да казваш нищо за онова, което си видял или си мислиш, че си видял през бинокъла си.
Близо до мястото, където главният път подминава Ливърмор, на брега на едно езеро е кацнала стара зала за танци. През лятото, когато капаците на прозорците са вдигнати, човек може да застане по средата на дансинга и да види фаровете на колите, стрелкащи се на север и на юг по пътя отвъд езерото.
Тази вечер капаците са вдигнати, чува се музика. Един старец седи на втория ред сепарета над дансинга, обгърнат в мрак. На масата пред него има чаша бира, в скута му – красиво момченце на име Коуди Робърт Макмилън. До халбата на стареца се е излегнал голям котарак, известен с името Боклукчийски камион, ближе дясната си предна лапа и доволно мърка, докато старецът го поглажда по гърба. Котаракът стои на безопасно разстояние от ръчичките на момченцето, което посяга към него и вика на бебешки език:
– Коте!
Старецът се усмихва и си мисли за ръчната граната, която е скрил в кутия от обувки и която бе смятал да използва срещу един адвокат на име Бърни и съдружниците му. Когато Карлайл Макмилън го беше взел от старческия дом, той бе оставил гранатата при един приятел там, в случай че нещата тръгнат към по-лошо. Онзи старец също бил ветеран от войната и когато нашият познат му дал гранатата, се ухилил и отвърнал, че знаел как да я използва, ако настъпел подходящият момент.
Тече третата година, откакто Карлайл Макмилън се е заловил с възстановяването на старата бална зала "Флагстоун". Предполага, че ще са му нужни още две години, ако не и повече, за да завърши работата си. Тази вечер обаче си почива по молба на Сузана Бентийн. Тя е организирала тържество – без никакъв повод, просто защото лунната светлина се плъзга изключително красиво по водите на езерото отвън.
В източния край на залата е разположена най-добрата маса за билярд, която някога сте виждали – напълно възстановена, с плот, широк метър и петдесет и дълъг три и половина метра. Старецът е убеден, че това е същата маса, на която бе спечелил първия си автомобил през хиляда деветстотин трийсет и осма година. Карлайл напредва в овладяването на играта. Билярдът не се учи лесно и бързо, но въпреки това той отбелязва прогрес. Много добре разбира онази част за физиката, геометрията и уменията, но както отбелязва старецът, коварството все му убягва.
Но това е разбираемо, защото Карлайл е зает с много други неща и не му остава достатъчно време да се упражнява. Едновременно с редовните му поръчки и възстановяването на "Флагстоун" той провежда и една малка операция, свързана с мебелировката. Получил е разрешение от властите да ангажира в довършителните работи всички способни да се движат мъже от старческия дом. Нищо тежко, просто изпипване на детайлите, които се нуждаят от особено внимание и грижи.
Някои от старците могат да вършат работата дори и докато си седят на леглата. Харесва им предизвикателството да довършват нещо. Карлайл е маниак на тема качество, обяснява, че всичко трябва да бъде свършено както трябва, и те се учат. Освен това им плаща и част от тези пари отиват във фонд, благодарение на който качеството на храната в дома е значително подобрено. Вкарва малките печалби от предприятието в специална сметка и казва, че един ден ще построи по-добро място за старите хора в Йеркс Каунти, в случай че и на него му притрябва за в бъдеще.
Книгата, която се е захванал да пише, също поглъща голяма част от времето му. Нарекъл я е "Муфтаджийството – стари вещи за нов живот" и е подписал договор с един местен издател. Карлайл се нуждае от снимки за книгата си, затова си е купил фотоапарат "Никон" втора употреба. Сам ще прави снимките. Изглежда, че има талант за това, дори Сузана го признава, а тя разбира от тези неща. Сега обикаля из околността и прави снимки почти на всичко, което е старо, но може да бъде върнато обратно към живота. Строи фотолаборатория в единия край на "Флагстоун", където навремето се бе намирала гардеробната на балната зала.
Другото нещо, поглъщащо част от времето на Карлайл, е разясняването и на последните въпросителни относно строителството на магистралата. Не се отказа от това, продължи да ровичка нещата, докато най-накрая щатският съд не започна разследване около покупката на парцелите от двете страни на магистралата. Резултатът бе три обвинения в измама и конспирация. И трите страни бяха условно пуснати на свобода, но глобите и лошата репутация доведоха до банкрут двама от тях. Рей Дарджън получи сърдечен удар непосредствено след издаването на присъдата и се пресели в Аризона. След това Карлайл се отказа.
Когато майката на Карлайл, Уин, пристига на гости – а сега тя често гостува, понеже има внук, – двамата вземат чашите си с вино и вдигат кратък тост край езерото.
– За древните вечери и далечната музика – казва винаги Уин, докато вдига чашата си, повтаряйки думите, които беше чула преди много години от бащата на Карлайл Макмилън.
Между Гели и мениджъра на мотела нещата потръгнаха. Тя носи диамант на лявата си ръка, а след месец-два е и сватбата им. Понякога Карлайл се отбива в ресторанта, поклаща се леко на стола си, разсеяно заслушан в шума, идващ откъм новата магистрала.
Гели Девъроу му се усмихва. Ако няма много работа, двамата сядат да изпият по едно кафе и да си побъбрят, както имаха обичай да правят навремето, когато седяха върху купчината дървен материал в една къща, която Карлайл строеше. Това са други времена, времена, когато гледаха пламъците в камината на Уилистън, а виелицата мяташе снега около тях, когато разговаряха за живота си и се опитваха да спрат процеждането на сиропа в корите на парчетата пай... и евентуално го постигаха.