През 1933 в световните медии гръмнала новината за смъртта на човек, с името Ли-Чунг — Ян. Било официално потвърдено от Китайското правителство и от независими, че той бил роден през 1677. Въпреки че бил на над двеста години той четял 28 тричасови лекции по дълголетие в Китайския Университет, а онзи който го е виждал тогава, казвал че е изглеждал като петдесетгодишен мъж, с тънка осанка и висок, със здрави зъби и без оплешивяване. Умрял на 256 години.
Когато Ли бил дете, той избягал от къщи, следвайки някакви странни знахари. В Китайските планини той научил от тях някои от тайните на естествената медицина. В добавка към многото билки за дълголетие той практикувал и таоистките упражнения, вярвайки силовите упражнения скъсяват живота. Любимият му начин на пътуване бил бавното ходене. Дори и младите хора, които се опитвали да го следват в разходките му се уморявали и го оставяли, защото той вървял с мили. Съветвал младите, ако искат да живеят дълго да „седят като пуйки, да ходят като пингвини и да спят като кучета“. А когато го питали за истинската му тайна, той отговорил простичко — Вътрешният Покой!
Говорейки за това, нека се върнем към Къщата на ъгъла на Пух. Кристофър Робин точно задаваше въпрос към Пух.
— Какво най-много обичаш да правиш, Пух?
— Ами… Какво най-много обичам…, и после се спря да помисли. Въпреки че яденето на мед е много хубаво нещо има един момент, точно преди да започнеш да ядеш и тогава е много по-хубаво, отколкото самото ядене, но не знаеше как да го каже.
Медът не е толкова вкусен, когато веднъж си го ял, златото не означава толкова много, когато го имаш, наградата не значи много, ако вече я имаш. Ако вземем всичките си награди в живота, пак няма да имаме достатъчно. Но ако вземем всичкото онова, което е между наградите, реално ще се върнем с много повече. А ако вземем наградите и онова между тях, ето тогава ще имаме всичко — всеки миг, който сме изживели. А какво би било ако просто се забавляваме?
Коледните подаръци например, ако бъдат отворени са много по-малко от това, което са били в процеса на откриване, носене, споделяне, от самото мислене за тях, от очакванията ни. 365 дни по-късно ние се озоваваме в същата ситуация. Всеки път, когато открием злато, то вече не ни радва толкова и пак тръгваме да дирим ново и ново и ново.
Това не значи, че златото, което имаме не струва. Това е така най-вече защото нещо дълбоко в нас ни тегли към процеса, а самият процес на търсене е и онова, което ни прави по-умни, по-щастливи и т.н. Но ако вършим нещата по грешен начин то е същото, което ни превръща в бедни, сърдити, объркани и т.н. хора. Златото би било добро за нас и би ни донесло полза, само в случаите, когато процесът на откриването е бил полезен за нас. От друга страна, точно процесът е важния. Насладата от самият процес е тайната, която разрушава безсмислените митове за Голямата Награда и Спестеното време. Може би това би ни помогнало да си обясним ежедневното значение на думата Тао, Пътя!
Как бихме нарекли мига преди яденето на меда? Някои биха го нарекли очакване, но мисля че е много повече от това. Можем да го наречем усещане. Това е и мига, когато си щастлив и го осъзнаеш, дори ако това е само миг. Наслаждавайки се на процеса, ние можем да разтегнем това усещане и то да се разпростре не само в определен миг, но да обкове целия ни живот. И така просто да се забавляваме. Като Пух.
И после се замисли, че да си с Кристофър Робин е много хубаво нещо и че да бъдеш приятел с Прасчо е много хубаво нещо, и така мислейки си за всичкото това каза:
— Това, което обичам най-много на света съм Аз и Прасчо, когато идваме у вас на гости, и ти кажеш Какво мислите за нещо мъничко? И аз кажа: Ами, мисля че нямам нищо против малкото нещо, ами ти Прасчо? И е чуден ден навън и птичките пеят.
Когато използваме времето си за да се забавляваме със заобикалящите ни и да се радваме, че сме живи, установяваме че нямаме никакво време да си играем на Заетия Бексън. И това е страхотно, защото се оказва че да бъдеш Бексън означава просто ужасна загуба на време. Както пише поета Лу-Ю:
Този вид мече
Разговаряхме за Одата на Радостта, финалът на Девета симфония на Бетовен.
— Тя ми е една от любимите! — рече Пух.
— На мен също!
— Любимата ми част е тази, в която запяват: Пейте! За живота на мечката.
— Но!…
— Пейте! За мечката.