Съзнателният се върнал в двореца и питал Жълтият Император, който му казал: „Да не мислиш и да не правиш усилия са първите стъпки, за осъзнаването на Тао. Да не ходиш никъде и да не правиш нищо са първите стъпки към покоя на Тао. Да не тръгваш от никъде и да не поемаш никой път — това са първите стъпки за достигането на Тао.“
Това, за което говорят Чуанг-дзе, Кристофър Робин и Пух е Голямата Тайна, ключът който отваря вратата на щастието, мъдростта и истината. И какво е това магическо, мистериозно нещо? Нищо! За таоиста Нищото е Нещо, а Нещото, което много хора считат най-малкото за важно, всъщност реално е нищо. Обяснявайки това ще се опитаме да дадем някакво определение на таоистката дума Тай-хцу — Великото Нищо.
Нека почнем с пасаж от Чуанг-дзе:
На връщане от Планините Кун-лун, някъде по пътя, Жълтият Император загубил Черната перла на Тао. Той пратил Знаещия да я намери, но той не можел да я разбере. После пратил Всичко виждащия, но той не можел да я види. Пратил Сладкодумния, но той не можел да я опише. Най-накрая пратил Празният Мозък и той я донесъл.
Когато Йори си загубил опашката, кой мислите я намерил? Умният Заек? — не! Той бил прекалено зает. Ученият Бухал? — не! Той не могъл да я разпознае. Многознаещият Йори? — не! Той така и не разбрал какво му липсва, докато Пух не му казал. И дори тогава, той така и не могъл да проумее, че тя определено не била там.
И тогава Пух се решил да я потърси, първи, спрял се при Бухала, който му обяснил с поне 25 000 монотонни нищо не значещи думи, че единственото нещо, което може да се направи е да се Обяви награда, което включва писане на… съобщение и закачането му на… (ъп)… навсякъде около… О! Къде бяхме? А, да — някъде из гората. И после те решили да излязат навън.
И Пух видял звънеца и бележката под него, и после видял въжето на звънеца и бележката под него и колкото повече гледал въжето, толкова повече усещал, че и преди е виждал нещо подобно, някъде другаде, някога преди това.
— Направен на ръка звънец! — казал Бухала. Пух само кимнал.
— Напомня ми за нещо. Но не мога да се сетя за какво. Откъде го взе?
— Ми само се разхождал в гората. Той бе окачен на един храст и аз си помислих първо, че вероятно някой живее там, и го дръпнах, но нищо не се случи и после опитах по-силно и накрая той остана в ръката ми и тъй като изглеждаше, че никой не си го иска, просто го донесох вкъщи.
Аха! Тогава Пух занесъл опашката при Йори и когато тя била поставена на мястото си Йори се почувствал някак по-добре.
Е, за малко!
Празният Мозък може да намира перли, опашки и други неща, защото може да види, онова което е пред него. Препълненият Мозък не може. Докато първият слуша песента на птичките, то втория се чуди какъв вид птичка пее. Колкото по-препълнен е даден Мозък, толкова по-трудно чува със собствените си уши и вижда със собствените си очи. Знаещият и Умният са концентрирани към определени погрешни неща и много често науките, умът и абстрактните идеи гонят неща, които в реалността нямат никакво значение и дори не винаги съществуват, вместо да гледат, оценяват и използват онова, което е пред тях, което имат.
Нека за момент се върнем към Празнотата. Какво в таоистките пейзажи е толкова ободряващо за различните хора? Празнотата, мястото което не е запълнено с нищо! Какво има в чистата вода, чистият въздух, чистият сняг? В добрата музика? Клод Дебюси го е казал — „Музиката е онова, между нотите.“
„Wooh Baby! Oooaowee BABY! (Wanga wanga wanga.) Baby, don’t leave me! (Wanga wanga crash bang!) Baby, don’t LEAVE me!“ Като тишината след шума, като студената чиста вода в горещ прашен ден. Празнотата пречиства претъпканият мозък и зарежда батериите на душата.
Но много хора не понасят Празнотата, защото им напомня за самотата. Изглежда всичко трябва да се запълни — книгите, хълмовете, вакантните места, но едва когато всичко е пълно идва Самотата. Тогава различните групи се обединяват, Класите се обаждат и почват да се купуват джунджурийки от рода на Подарък за Теб. Когато самотата почука на вратата, едва тогава се включва телевизора, уж, за да я прогони. Но тя не си тръгва. И само някои правят обратното, извличат Празнотата от Голямата каша на живота и изнамират Пълнотата На Нищото.
Един от любимите ми примери за стойността на Нищото е случката с Японския император Хирохито. И така, да си император в една от най-конфуцианските страни на света не е непременно много отпускащо. От ранна утрин до късна нощ, практически всеки миг от живота му императорът бил зает със срещи, аудиенции, обиколки, инспекции и кой знае още какво. И през целия ден, зает с правенето на какво ли не, императорът трябвало да си остане спокоен като голям кораб, плуващ по течението.