Сега-то на Пух
По изгрев и по залез, малкото мече пътува през гората. Защо сме го следвали, когато сме били малки? Въпреки всичко, то е било с просто едно мече с малко мозък в главата. Но толкова ли е важен Мозъка, все пак? Мозъкът ли е онова, от което се нуждаем, за да стигнем там, където трябва? Или точно обратното, той е оня, който ни води по грешни пътища, следвайки ехото в клоните на дърветата, мислейки го за реално и вместо това просто просто трябва да се вслушаме във вътрешния си глас, който ни сочи истинския път.
Мозъкът може да прави много неща, но нещата, които можем да правим не са най-важното на този свят. Абстракциите на мисълта само ни отдалечават от реалността и този свят, светът на Гората на истинският Живот, сега е в окаяно състояние просто защото твърде много хора мислят твърде много и не им пука за нищо. Независимо от това, че много мозъци се напъват да мислят и да вярват няма да мине много време, когато грешките ще се задълбочат дотолкова, че всички ние ще трябва да се спасяваме. Единственият шанс да предотвратим тази катастрофа е в промяната на начина ни на мислене, в това да се научим да зачитаме мъдростта и доволството. Тези неща са търсени от Знаещите и умните, но те сами по себе си не произхождат от там. Те никога не са ги постигали и никога няма да могат. Не бива и да ги преследваме с такава отчайваща страст по тези грешни пътища. Ако Знанията и Разума ни позволяват да правим толкова ужасни неща то както си знаем те много преди това биха разрушили целият живот на земята и онова малко простичко нещо, което би ни спасило не се крие в търсенето им, а обратното то е в нас и ние можем да го сторим някак си по свой начин.
Учителите на Живота знаят пътя, тъй като се вслушват във вътрешния си глас, в гласа на мъдростта и простотата, гласът който значи повече от Разума и знае повече от Знанието. И този глас не е някаква специална дарба у малцина, а е даден на всички нас. А онзи, който се вслушва в него е много по-често едно от изключенията, отколкото едно от правилата на закона, закон, който е неприложим в реалността.
Във всеки от нас има по един Бухал, Заек, Йори и Пух. Но уви твърде дълго сме избирали пътят на Заека и Бухала. А сега недоволстваме като Йори. Но така не постигаме нищо. Можем просто да изберем Пух. И някъде там, дълбоко, той ни вика с гласа на детето. Може да е трудно да го чуем понякога, но без него никога ама никога няма да намерим пътя в Гората.
Завръщане
— Е, какво мислиш, Пух?
— Да си мисля за какво?
— За Таото на Пух!
— За Какво на Пух?
— Трябва ли да минем през всичкото това отново?
— Да минем през какво, отново?
— Таото на Пух!
— Какво е Таото на Пух?
— Знаеш — Неиздълбания Пън, Принципа На Котлешън Пая, Пътят на Пух, Този вид мече и още!
— О!
— Това е Таото на Пух!
— Охххххх!
— И как ще го обясниш?
— Ами… само да дойде при мен и ще ти го изпея!
— Точно така!
— Ами… (ъхъм)…
— Ето какво мисля аз! — каза Пух.
— Перфектно. Но ти знаеш, нали?
— Да знам какво?
— Ми то е същото!
— О! — каза Пух. — Така е!