— Ботуш може — каза техникът, — но автомобилна гума по никой начин. Тоя разправя детинщини.
— Те са като деца — рече Е. С., — те и датчаните.
Техникът запали мотора, с няколко маневри изведе колата на пътя и когато слезе от нея, каза на Е. С, че е пробит горният край на радиатора.
— Ще трябва да го придружа до сервиза — рече на себе си той.
Шведът се вмъкна в колата си, порови се из багажа и се показа с едно страхотно съоръжение в ръце — беше някакво подобие на фотографически апарат, голямо едва ли не колкото мотора под капака на „Запорожеца“. Съоръжението наистина се оказа фотографически апарат. Чужденецът клекна пред автомобила си и като изстискваше бяла течност от една туба, нарисува върху черния асфалт бял таралеж. Таралежът бе голям почти колкото кучето Джанка. Кучето следеше внимателно работата на чужденеца и щом таралежът стана готов, бафна, наведе се и го помириса. Но бялата течност беше лютива, миришеше силно на ацетон и кучето кихна. Шведът отстъпи назад и помоли Е. С, ако обича, да застане пред автомобила, за да го фотографира заедно с таралежа. Обясняваше, че щял да даде материала в телевизията и да го онагледи със снимката; или нещо подобно. Не можа да се разбере съвсем точно, но във всеки случай стана дума за телевизията.
Е. С. се фотографира, застанал между нарисувания таралеж и кучето. Шведът поиска адрес, обясни с жестове, че ще прати фотографията по пощата, ръкува се много сърдечно с Е. С, седна в своята кола „СААБ“ и зачака да тръгнат. Техникът отиде при четирикракия подвижен сервиз, който още свистеше и пъшкаше, запали мотора и повлече катастрофиралия чужденец след себе си.
— Проверете работната смес в двигателя му — извика Е. С. към техника. — Тези детонационни експлозии никак не ми се харесват.
Колата на „Пътна помощ“ вдигаше шум като вършачка и техникът не можа да чуе какво му каза Е. С. Шведът бе показал едната си ръка навън през прозореца, стискаше в нея димящата си лула и махаше непрекъснато за довиждане. Е. С. също помаха, наведе се да потупа кучето по челото и каза: „Хайде!“ Двамата тръгнаха към къщата.
(Не се мина много време и Е. С. получи писмо от шведа. В писмото имаше голяма фотография, същата, която човекът направи със своя страхотен фотографически апарат. Тази снимка сега стои на видно място в кабинета на Е. С. Ако я погледнете, ще ви направи впечатление, че кучето много любопитно гледа към вас, а Е. С, с преметнат на рамо „Винчестер“, с очила и загаснала тънка пура в устата, гледа малко подозрително.)
Та двамата тръгнаха към къщата, слънцето се бе скрило зад планината, цялата природа наоколо се бе стаила, изпълнена с очакване. Коминът на къщата димеше, жената приготвяше вечерята. Стигна до ракитовия стол сред дивите карамфили, отпусна се в стола, запали изгасналата пура и след като вдъхна дълбоко дим и се закашля, каза на кучето:
— Видя ли какво направи нашият таралеж! Той не само че умее да танцува и да се върти като дервиш, ами хвърля и автомобили в шанеца! Дааа! — рече той и забарабани с пръсти по масата. — Ако наистина е така, ще видиш какво ще произлезе през следващите недели.
Искаше му се много разказаното от чужденеца да е истина и почти повярва в неговия глухоням разказ. Беше в много добро разположение на духа, извика на жена Си: „Пусни плочата!“ и се засвирука с уста „Този свят е тъй прекрасен“. Подир малко откъм къщата се разнесе гласът на певицата. Тя излезе от прозореца, мина през верандата, нагази сред дивите карамфили и се спря при Е. С, отпуснат в ракитовия стол. Той престана да свирука, заслушан в гласа на певицата.
Певицата тръгна да се разхожда из полудивата градина, късаше карамфили, убеждаваше с цялата си страст Е. С, че този свят е тъй прекрасен, и хвърляше по някой и друг карамфил в нозете му. Кучето се навеждаше, помирисваше карамфила, поглеждаше господаря си и махаше с опашка. Ако съпругата знаеше, че певицата къса диви карамфили и докато пее, ги хвърля в нозете на Е. С, веднага би спряла грамофона. Тя обаче не подозираше нищо, заета изцяло в приготовляването на вечерята. Единственият свидетел, който би могъл да издаде тайната на господаря си, бе Джанка, но кучето нямаше да стори това, защото едно куче никога не издава тайните на господаря си.
Правим тук едно отклонение, драги читателю, и се връщаме назад към миналото, защото смятаме, че с това можем да хвърлим малко светлина върху характера на Е. С. и да турим един допълнителен контур в неговия портрет. Човек, колкото и да пише, никога не е сигурен кое е по-силно в една история — действието или образите, — затова с една ръка рисува образите, с другата ръка тегли конците на действието и много често може да се случи дясната ръка да не знае какво върши лявата ръка или обратно: прочие това любезният читател и сам е забелязал.