Мигом настъпи тишина и благочестиво спокойствие.
Той обиколи крепостната стена, отмерваше отсечки, броейки наум крачките си, и поставяше знаци. Смяташе на мястото на поставените от него знаци да монтира метателните машини и с тях да мята вътре в обителта съблазни. В тъмнината се натъкна на седналия пред входа шоп. Шопът поклащаше глава и говореше сам не себе си:
— Че съм невъзприемчив, невъзприемчив съм, ама тия вътре са и от мене по-невъзприемчиви! Аз им казвам, че искам да влязвам с овцата, а те ми казват, че не мога да влязвам с овцата. И за какво сме го били тоя път, като не ни дават да влязваме двамата!
Късно след полунощ Е. С. седеше в своя ракитов стол пред стените на обителта, редеше си пасианс от букви и с една ръка гладеше сгушения в скута му таралеж. Пасиансът все не излизаше. Тогава до него застана дяволът, с един поглед обгърна разпилените букви на азбуката н забеляза гласно, че сред буквите липсва буквата ф. Тогава именно Е. С. се сети, че в бързината при тръгването е пропуснал да вземе буквата ф със себе си, затуй и пасиансът не можеше да се подреди. Дяволът подпита като как вижда по-нататъшната обсада на обителта и Е. С. му обясни, че щом влязат в действие метателните машини, обителта ще се огъне и на разсъмване ще се предаде.
— Ще приемете ли пратеничества? — попита дяволът.
— Ще ги приема тук — рече му Е. С., — в това плетено ракитово кресло. Пратеничествата ще се появят веднага щом падне утринната роса.
Дяволът го гледаше с възхищение. Човекът бе притворил клепките си, настанен удобно в своето ракитово кресло. Скръстените му отпред ръце лежеха върху свития в скута таралеж. Животното спеше дълбоко, сумтейки равномерно с нос. Човекът обаче не спеше, дяволът забелязваше това през тясната цепнатина на клепките му.
— Възхищавам се на енергията ви — рече дяволът.
Е. С. обърна бавно глава, та го погледна през тясната цепнатина на клепките си.
— Вие спите — продължи дяволът, — но аз чувам как въображението ви продължава да работи, тъй както чувам шума и от моите катранени рафинерии.
Човекът нададе ухо, дочу далеко в пространството равномерно бръмчене. Понякога в бръмченето се врязваше остър шум, сякаш някой мачкаше хартия — това бяха акцизните, които и през нощта бродеха из пространството над рафинерията и събираха пушека в книжните кесии, за да поддържат чиста жизнената среда. Е. С. се вслуша в себе си, дочу леко бръмчене като от електростанция. Хиляди волта напрежение се зареждаше вътре в него, натрупваше се и когато стигнеше дотам, че само една-единствена искра би предизвикала страхотна експлозия, енергията се оттичаше безшумно. Цикълът на натрупване и на освобождаване се повтаряше ритмично.
— Никой човек не е успял да завърши приживе своето дело — рече Е. С. — Животът ни е къс, ние успяваме да внесем само безпорядък в него. Но тъкмо в това е и очарованието на живота. Иначе бихме се превърнали в твоите акцизни — санитари на жизнената среда и на човека, които хвъркат като насекоми, събират дима от живота в книжни торби и ги нареждат трудолюбиво в структуралистически форми.
Погали сумтящия с носа си таралеж, притвори плътно клепки, като че заспа. Бръмченето, напомнящо бръмченето на електростанция, продължи да се разнася около него. Дяволът се прозина и тръгна да търси скакалци из тревата.
— А пропо — обърна се внезапно Е. С. към дявола. — Защо не подмените тези книжни кесии с пластмасови цветни торби. Пластмасовите цветни торби ще подчертаят още по-ярко вашата структуралистическа уредба.
— Просто не сме се сетили — рече дяволът, който бе събрал цяла шепа скакалци из тревата. — Просто не сме се сетили!
Докато той мислеше за пластмасовите цветни торби, скакалците се възползуваха и се разпръснаха панически от дланта му. Кой къде падна, там си и остана да лежи неподвижно, за да не го забележи дяволът, защото в природата статичността е най-доброто прикритие.
Вместо скакалци из тревата започнаха да се подават гърбиците на метателни машини, обграждайки околовръст обителта. Е. С. продължаваше да седи спокойно, отпуснал ръце върху спящия таралеж в скута си. Наблюдаваше как машините се повдигат нагоре в здрача, спряха да растат и застанаха неподвижно. Приличаха на динозаври, готови при най-малкия знак, даден от човека, да се втурнат към крепостната стена и да превърнат всичко в развалини. Горе, по зъберите на стената, Е. С. зърна съгледвачи, обителта изпращаше свои очи и уши. Малко по-късно отвътре се разнесоха благочестиви псалмопения и силните възгласи на иветчиите, които бързаха да се съгласят, преди още да се е пукнала зората.