За да бъде картината по-пълна, освен човека с коректурите, кучето, жената и карамфилите в градината, освен водното око на блатото и жабите, трябва да прибавим още и един невъзприемчив шоп, когото таралежът срещаше от време на време, една дългокоса овца, собственост на шопа, гнездо на оси, язовец, изпохапан от осите, слънчогледова нива, змия и лисица. Всичко това, кога по-рядко, кога по-често, таралежът срещаше по пътя си, но минаваше покрай него мимоходом дотогава, докато съдбата не запращаше насреща му змията или лисицата или пък оставяше на таралежовата пътечка само змийска кожа, наричана от народа съблекло, за да може таралежът да си поиграе със съблеклото. Към всичко това ние ще се обръщаме, драги читателю, заедно с таралежа по-нататък, когато му дойде времето, без да изоставаме от събитията или да се мъчим да ги изпреварваме. Както казва една поговорка — този мост ще преминем, когато стигнем до него.
Пътеката беше позната, невидима за човешкото око, но достатъчно широка, удобна и видима за таралежа; тук му бяха близки всяка шумка, всеки завой, всяко камъче, както и мравешката върволица — на едно място я пресичаше мравешка върволица. Животинчето измина леко тайния път под сенките и гъстите храсти, пропълзя между лешниците и спря пред висока трева, да провери не иде ли отнякъде опасност.
Човекът си беше все там, при ракитовия стол. Този път той не се ровеше из своите коректури. Лъскаше парче метал и си тананикаше с ръмжене: „Реве и стене Днепър широки“. Кучето клечеше до човека, следеше с поглед работата му, поклащаше глава и се подмазваше: че уж разбира и одобрява заниманията на стопанина си. Работата не беше кой знае колко загадъчна или философска, състоеше се в лъскане на парчето желязо. Като сметна, че го е лъснал достатъчно, човекът прекара през тръбата му няколко пъти металически шомпол, погледна към небето през тръбата и похвали сам себе си. На няколко пъти се прицели ту към пътя, ту към невидимия таралеж или обръщайки се кръгом, насочваше желязото към комина на къщата. Кучето, щом виждаше, че стопанинът му се прицелва, веднага се спускаше с лай към целта. С викове човекът го спираше или го връщаше назад.
Като се умори да прицелва по въображаеми цели, човекът тръгна към своя ракитов стол, потупваше нежно желязото и хвалеше ту него, ту себе си с турски възклицателни. А кога му се привършиха турските възклицателни, той започна да говори на български, наричаше желязото „свинеубиецо“, „разбойнико“ и прочие. Кучето гледаше въодушевено стопанина си, тупаше с опашка земята, пролайваше и го даряваше с кучешки възклицателни.
Парчето желязо, излъскано тъй старателно и наричано гальовно от стопанина си „свинеубиецо“, „разбойнико“ и „вагабонтино“, бе пушка „Винчестер“, изработена от прочута белгийска фирма, изпълнявала в старите колониални години поръчки за министъра на колониите. Човекът с пушката бе писателят Е. С. Таралежът не знаеше това, той гледаше само да не се зададе отнякъде опасност и се готвеше да прекоси незабелязано градината с дивите карамфили. От къщата излезе жена, носеше върху метален поднос чаша с димящо кафе. Човекът, след като наруга ласкаво своя свинеубиец, след като поръмжа: „Реве и стене Днепър широки“ — се прехвърли постепенно към „Този свят е тъй прекрасен“. Кучето, забелязало стопанката, отиде да я посрещне, тръгна по петите й, но се озърташе назад, към цариградските лешници; наближаваше времето да се появи таралежът, кучето го търсеше с поглед, душеше въздуха, обаче вятърът идваше от противоположната страна и то не можа да долови миризмата на таралежа.
— Недей поглежда към таралежа, Джанка — говореше Е. С. на кучето. — Не разбра ли, че щом заквакат жабите, той иска да отиде при тях. Ще стоиш тука при мене и няма да закачаш човека!
Таралежът се сниши. Човекът, ракитовите мебели, кучето, бляскащият на залеза метален поднос изчезнаха; от жената се виждаше само косата как плува над зелената трева. Животното се превърна цялото в слух. Чуваше меките стъпки на невидимата жена по тревата, още по-меките лапи на кучето и подсвиркването на човека. Миризмите бяха спокойни, познати, нищо тревожно не се прокрадваше из въздуха, дори вятърът вървеше на пръсти и едва поклащаше нацъфтелите карамфили. Даже и вятър не беше, а малко по-хладен въздух, който се преместваше лениво от планината Витоша към полето. Черен бръмбар премина пред таралежа, вървеше на зиг-заг и мърмореше сърдито нещо под носа си — или беше загубил нещо и го търсеше, или бяха го излъгали някъде за нещо.