Веднъж бе гледал някакъв документален филм за лова, мъчителни кадри на уловена в капан лисица, която си бе гризала лапата, откъсвайки цели парчета плът, докато накрая се бе освободила от капана. Тогава осакатеното животно бе успяло да избяга.
Ти не можеше да прехапеш китките или глезените си, но те бяха окървавени заради постоянното търкане на кожата в метала. Бяха пламнали и подути. Ако можеше все още да мислиш, щеше да се боиш от гангрена, от инфекция, от гниенето, което щеше да те обземе, тръгвайки от крайниците.
Но ти мечтаеше единствено за вода — поток, дъжд, каквото и да било, само да става за пиене. Вече много трудно пикаеше; при всяко уриниране болките в бъбреците ставаха все по-силни. Продължително парене се плъзгаше в пениса ти и от него се процеждаха няколко горещи капки. Тънеше в изпражненията си, засъхнали на коричка по кожата ти.
Странно, но сънят ти бе спокоен. Спеше тежко, смазан от умора, но събуждането бе жестоко, изпълнено с халюцинации. Чудовищни създания те дебнеха в мрака, готови да се нахвърлят и да те захапят. Струваше ти се, че долавяш дращене на нокти по цимента, стаени в тъмнината плъхове, дебнещи с жълтите си очи.
Зовеше Алекс, но викът отекваше като стържене в гърлото ти. Ако беше тук, щеше да изтръгне веригите, щеше да знае какво да направи. Алекс щеше да измисли някакъв изход, някаква селска хитрост. Алекс! Сигурно те търсеше след изчезването ти. Откога? ОТКОГА?
И Той дойде. Един ден или нощ — невъзможно ти бе да определиш. Вратата, там, точно пред теб, се отвори. Сияен правоъгълник, който първоначално те заслепи.
Вратата се затвори, но Той бе влязъл. Присъствието му изпълваше пространството на килията.
Ти почти не дишаше, дебнейки и най-малкия шум, клекнал до стената, обезумял като хлебарка, изненадана на светло. Беше просто едно насекомо, пленник на сит паяк, който те пазеше за някое бъдещо хранене. Беше те заловил, за да ти се наслади на спокойствие, когато му се приискаше да вкуси кръвта ти. Представяше си косматите му крачка, големите му, изпъкнали, безпощадни очи, мекия му, потрепващ, пихтиест, натъпкан с месо корем и отровните му зъби, тъмната уста, която щеше да изсмуче живота ти.
Внезапно някакъв силен прожектор те заслепи. Беше тук, единствено действащо лице в наближаващата твоя собствена смърт, готов да изиграеш последното действие. Смътно долавяше някакъв силует, седнал в кресло на три-четири метра пред теб. Но насрещната светлина от прожектора ти пречеше да различиш чертите на чудовището. Бе кръстосал крака, сключил ръце под брадичката си и те наблюдаваше, без да помръдва.
Ти направи нечовешко усилие да се надигнеш на колене и сключил молитвено длани, поиска вода. Думите излизаха неясно от устата ти. Умоляваше го с протегнати към него ръце.
Той не помръдна. Ти измънка със заекване името си: Венсан Моро, грешка, господине, има грешка, аз съм Венсан Моро. И загуби съзнание.
Когато дойде на себе си, той бе изчезнал. Тогава разбра какво означава отчаяние. Прожекторът продължаваше да свети. Видя тялото си, набъбналите от гной циреи по кожата, ивиците мръсотия, раните от веригите, полепналите по бедрата засъхнали кори лайна, прекомерно дългите нокти.
Жестоката бяла светлина те караше да плачеш. Мина още много време, преди да се върне. Отново седна в креслото срещу теб. Остави в краката си някакъв предмет, който ти веднага разпозна. Стомна… С вода? Ти стоеше на колене, на четири крака, със сведена глава. Той се приближи. Изсипа отведнъж водата от стомната върху главата ти. Ти излочи локвата от земята. Приглади косата си с треперещи ръце, за да изцедиш водата и я облиза от дланите си.
Той отиде да напълни още един път стомната и ти жадно я изпи наведнъж. Тогава жестока болка раздра корема ти; изпусна под себе си дълга струя воднисти изпражнения. Той те гледаше. Не се извърна към стената, за да избегнеш погледа му. Клекна в краката му, облекчи се, щастлив, че си пил. Ти вече бе нищо — просто едно прежадняло, прегладняло и наранено животно. Животно, което бе носило името Венсан Моро.
Той се разсмя с онзи детински смях, който ти вече бе чул в гората.
Идваше често да ти дава да пиеш. Изглеждаше ти огромен, осветен в гръб от прожектора, а грамадната му и заплашителна сянка изпълваше помещението. Но ти вече не се страхуваше, защото той ти даваше да пиеш; това е знак, мислеше си, че възнамерява да те остави жив.