Тъчеше неуморно, опъвайки нишката, привързвайки я към неравностите на стената, използвайки всяка тресчица дърво. Алекс вдигна един труп на комар от пода и го хвърли в съвсем новата паяжина. Паякът се втурна, пообиколи натрапника, но го пренебрегна. Алекс разбра причината за безразличието: комарът бе мъртъв. Накуцвайки, излезе на стълбището и внимателно улови нощна пеперуда, скрита под някаква керемида. Остави я в паяжината.
Попаднала в лепливата примка, пеперудата се мъчеше да се освободи. Паякът незабавно се появи и с дългите си крачка обърна жертвата, преди да изтъче пашкул около насекомото и да го настани в една грапавина на стената, за някое бъдещо угощение.
Ева седеше пред тоалетката и съзерцаваше отражението си в огледалото. Детско лице, с големи, тъжни бадемови очи. Прокара показалец по кожата на челюстта си, усети твърдостта на костта, върха на брадичката, редицата зъби през плътните устни. Скулите бяха високо разположени, носът бе вирнат, с идеална извивка, изящно оформен.
Леко извърна глава, накланяйки огледалото, чудеше се на странното въздействие, пораждано от образа й. Прекалено съвършенство, усещане за безпокойство поради този бляскав чар. Не бе срещала мъж, който да устои пред привлекателността й, да остане безразличен към погледа й. Не, нито един мъж не бе способен да разбули нейната загадка: неизразима аура, която съпътстваше всеки един неин жест, обвивайки го в омайващ облак. Привличаше ги всички до един, грабвайки вниманието им, събуждайки желанията им, играейки си със смущението им, щом се окажеха в нейно присъствие.
Очевидността на тази прелъстителност я изпълваше с двусмислен покой: би искала да ги отблъсква, да ги застави да я отбягват, да ги откъсне от себе си, да предизвиква отвращение, но същевременно неволното обаяние, което оказваше върху тях, бе единственото й отмъщение, тъй смехотворно в своята неминуемост.
Гримира се, после извади статива от калъфа, разположи боите, четките и възобнови работата си върху платното. Беше портрет на Ришар — тромав и вулгарен. Бе представен седнал на стол за бар, с разкрачени бедра, преоблечен като жена, с цигаре на устните, в розова рокля, с крака, стегнати в колан с жартиери и черни чорапи; на стъпалата му бяха намъкнати обувки с високи токчета…
Усмихваше се блажено, с по-скоро глуповато изражение. Абсурдните фалшиви гърди, натъпкани с парцали, жалко висяха над отпуснатия му корем. Лицето, нарисувано с маниакална точност, бе осеяно със спукани капиляри… При вида на портрета човек можеше веднага да си представи гласа на жалката карикатурна особа — дрезгав, неясен, глас на скапана курва…
Не, господарят не те бе убил, но ти впоследствие съжаляваше за това. Сега се отнасяше по-добре с теб. Къпеше те със силна струя. Пръскаше те с хладка вода от градински маркуч, като ти отпускаше дори парче сапун.
Прожекторът светеше през цялото време. Нощта бе заменена от ослепителен, изкуствен, студен и безкраен ден.
Господарят идваше да те наблюдава в продължение на часове, сядаше в кресло срещу теб и внимателно следеше всяко едно твое движение.
В началото на тези сеанси „за наблюдение“ ти не смееше да кажеш нищо от страх да не предизвикаш гнева му, от страх, че нощта, жаждата и гладът отново ще те наказват за прегрешението, чието естество все още не знаеше, но очевидно трябваше да изкупиш.
После стана по-дързък. Боязливо попита за датата, за да разбереш откога си затворен тук. Отговори ти незабавно, усмихвайки се: 23 октомври… Държеше те затворен повече от два месеца. Два месеца на глад, жажда, а колко пъти бе ял от ръката му, облизвал купичката, проснат в краката му, поемал водната струя?
Плака, пита го защо прави всичко това. Този път той остана безмълвен. Гледаше непроницаемото му лице, увенчано с бели коси — лице, което излъчваше известно благородство, лице, което може би вече бе виждал някъде.
Идваше в килията и оставаше седнал, безучастен. Излизаше, за да се върне отново по-късно. Кошмарите от началото на плена бяха избледнели. Може би разтваряше успокоителни в манджата. Естествено, тревогата оставаше, но се бе изместила: бе сигурен, че ще останеш жив, иначе, мислеше си, отдавна да те е убил… Целта му не бе да те остави да агонизираш, да линееш, да се изсушиш до смърт. Целта му бе друга.