Алекс потегли с колта в жабката, оставяйки широко отворена вратата на оградата около къщата. По пътя се размина с холандското семейство, което се връщаше от плажа.
Магистралите гъмжаха от коли на туристи и от полицаи, скрити зад най-малкото храстче, дебнещи евентуалните нарушители.
Алекс се потеше обилно. Фалшивите му документи нямаше да издържат на малко по-сериозен преглед, защото снимката му фигурираше във всички списъци за издирване.
Трябваше по най-бързия начин да се добере до Париж. Там щеше да е по-лесно да открие друго убежище, докато полицейският хъс се поуталожи и раната му зарасне напълно. После трябваше да измисли как да напусне страната, без да го спипат на границата. И къде да отиде? Алекс не знаеше… Спомняше си откъслечните разговори, дочути по време на срещите с неговите „приятели“. Като че ли Латинска Америка бе сигурно място. Но трябваше да се пази от всеки. Богатството му можеше да изкуши мнозина: изтощен, ранен, обзет от паника, въвлечен в изпитание, което надхвърляше възможностите му — той смътно усещаше, че бъдещето можеше и да не се окаже толкова розово!
Изпадаше в ужас само при мисълта за затвора. От деня, когато Венсан го замъкна в Съдебната палата, за да гледат някакъв процес, му бе останал мрачен спомен, който неумолимо го преследваше: обвиняемият се бе изправил при произнасянето на присъдата и бе надал продължителен жаловит вик, изслушвайки наказанието. В кошмарите си Алекс отново и отново виждаше лицето му, изкривено от болка и недоверие. Закле се да запази един куршум за себе си, в случай че стане опасно да го заловят.
Стигна до Париж по малки второстепенни пътища, избягвайки магистралите и главните пътища, със сигурност осеяни с отряди от ченгета през ваканционния период.
Имаше само едно място, където можеше да отиде: при бившия легионер — станал управител на частна охранителна фирма, — който вече му бе помогнал при отчаяното бягство след несполуката в банката. Алекс нямаше никакви илюзии относно безкористността на своя спасител: той бе хвърлил око на мангизите, но не бързаше да се облажи. Ако нещата с Алекс се уредят, ако банкнотите станат годни за обращение, пътища много…
Оня много добре знаеше, че Алекс зависи изцяло от него както заради раната, така и за заминаването в чужбина. Объркан в този свой нов живот, Алекс не би пресякъл границата, за да се хвърли слепешката в ръцете на Интерпол…
Той не бе свързан с никоя международна мрежа, предлагаща нужните гаранции за сигурност. Вече предусещаше момента, когато неговият опекун щеше да обяви тарифата си за едно майсторско изчезване с убедителен паспорт на някое спокойно и дискретно местенце: голям процент от плячката от обира!
Алекс изпитваше силна ненавист към всички тия хора, чувстващи се удобно в хубавите си, елегантни дрехи, умеещи да разговарят с жените: той си бе останал селяндур, простак, когото можеха да разиграват.
Озова се в малка къща в предградията, в Ливри Гарган, в една от луксозните жилищни зони на Сена Сен Дьони. След като го настани, легионерът му нареди да не мърда и Алекс, както при пристигането си в селската къща, откри пълен догоре хладилник, легло и телевизор.
Устрои се възможно най-удобно, използвайки само една стая. Някои от съседните къщи бяха необитаеми — даваха се под наем — или заети от банкови чиновници с подреден живот, които ставаха рано сутрин и се прибираха едва привечер. Освен това летните отпуски бяха обезлюдили предградието още в началото на август. Алекс се почувства добре, почти успокоен от заобикалящата го пустош. Легионерът настоя да остане затворен. Самият той заминавал за няколко седмици в чужбина. Щели да се видят чак при завръщането му. Така че Алекс трябваше да кротува до септември. Телевизия, приготвяне на замразени ястия, следобедна дрямка и почивка — такива бяха единствените му занимания…
III
Ришар Лафарг имаше среща с представител на японска фармацевтична фирма, разработила нов тип силикон, годен за постоянна употреба в пластичната хирургия при поставяне на протези на гърдите. Слушаше внимателно дребния бюрократ, който хвалеше продукта си, според него по-лесен за инжектиране, по-удобен за работа… Бюрото на Лафарг бе отрупано с папки за текущи операции, стените — „украсени“ със снимки на успешни хирургически намеси… Докато говореше, японецът постоянно се поклащаше.