— Събличай се, бързо!
Ева остана гола. Бе отворил гардероба и вадеше дрехите, захвърляйки ги безразборно на мокета. Тя стоеше права срещу него и тихо плачеше. Подаде й кожената пола, корсажа, ботушите. Тя се облече. Посочи й телефона.
— Обади се на Варнроа!
Ева отстъпи, хлъцна отвратена, но погледът на Ришар бе смразяващ, демоничен; наложи се да вземе слушалката и да набере номера.
След кратко изчакване Варнроа отговори. Веднага разпозна гласа на Ева. Ришар стоеше зад нея, готов да я удари.
— Скъпа Ева — загука гъгнивият глас, — оправихте ли се след последната ни среща? И имате нужда от пари? Колко мило, че се обаждате на стария Варнроа!
Ева му определи среща. Обзет от радост, той й съобщи, че ще дойде до половин час. Варнроа бе ненормалник, когото Ева бе „забърсала“ една вечер на булевард „Капюсин“ по времето, когато Ришар все още я принуждаваше да набира клиентите си на улицата. Оттогава бяха станали достатъчно многобройни, за да запълват изисквания от Лафарг два пъти месечно сеанс; Ришар можеше спокойно да подбере измежду обаждащите се в гарсониерата с кого да задоволи нуждата си да унижава младата жена.
— Постарайте се да сте на висота… — подсмихна се той.
Излезе, затръшвайки вратата. Тя знаеше, че той вече я наблюдава от другата страна на огледалото.
Начинът, по който я обработваше Варнроа, не позволяваше посещенията да следват скоро едно след друго. Затова Ева му се обаждаше единствено при кризите на Вивиан. Варнроа проявяваше пълно разбиране към задръжките на младата жена и след като многократно не получи отговор на нетърпеливите си обаждания, се бе примирил да остави един номер на Ева, на който тя можеше да го открие, когато бе готова да се отдаде на прищевките му.
Варнроа пристигна оживен. Беше спретнато и приветливо розово човече с шкембе. Свали шапката си, старателно окачи сакото си и целуна Ева по двете бузи, преди да отвори кожената чанта с камшика.
Ришар доволен присъстваше на подготовката, впил пръсти в облегалките на люлеещия се стол, а по лицето му пробягваха нервни тикове.
Ева изпълняваше гротескни танцови стъпки под наставленията на Варнроа. Камшикът изплющя. Ришар пляскаше с ръце. Смееше се гръмко, но внезапно му прилоша и не можеше да понесе повече гледката. Страданието на Ева, която му принадлежеше, чиято съдба бе моделирал, чийто живот бе преобразил, го изпълни с отвращение и съжаление. Захилената физиономия на Варнроа до такава степен го нарани, че той нахлу в съседната гарсониера.
Поразен от появата му, Варнроа остана със зяпнала уста и застинала във въздуха ръка. Лафарг изтръгна камшика му, улови го за яката и го изхвърли в коридора. Ненормалникът блещеше очи, не разбирайки абсолютно нищо, и онемял от изненада изтича по стълбите, без да задава въпроси.
Ришар и Ева останаха сами. Тя бе паднала на колене. Ришар й помогна да се изправи и да се измие. Тя облече суитшърта и джинсите, които носеше, когато я бе изненадал с вика си по интерфона.
Без да каже и дума, той я върна във вилата, съблече я и я положи на леглото. Много внимателно и нежно намаза раните с мехлем и й приготви горещ чай.
Прегърна я и поднасяше към устните й чая, от който тя отпиваше на малки глътки. После издърпа чаршафа до гърдите й и я погали по косите. В чая имаше приспивателно: тя заспа веднага.
Той излезе от стаята, отиде в градината и се насочи към езерото. Лебедите спяха притиснати един в друг, с извити под крилата шии, като крехката женска нежно се бе сгушила до по-едрото тяло на мъжкия.
Любуваше се на покоя им, завиждаше на меката отпуснатост. Заплака горчиво. Бе измъкнал Ева от ръцете на Варнроа и разбираше, че това съчувствие — наричаше го съчувствие — отведнъж бе унищожило омразата му, онази безгранична и невъздържана омраза. А омразата беше едничкият смисъл на живота му.
Тарантулата често играеше шах с теб. Дълго обмисляше всеки свой ход, преди да предприеме нещо, което най-малко си очаквал. Понякога импровизираше атаки, без да го е грижа за защитата — импулсивна, но непогрешима игра.
Един ден свали веригите, за да постави някакво канапе вместо одъра. Ти спеше на него, излежаваше се по цял ден сред меките възглавници. Тежката врата на мазето оставаше здраво заключена…
Тарантулата ти носеше бонбони, леки цигари, осведомяваше се за музикалните ти предпочитания. Разговорите ви бяха по-скоро закачливи — светско бъбрене. Бе ти дал видеоуредба и филми, които гледахте заедно. Приготвяше ти обикновен или билков чай, а когато ти се чувстваше потиснат, отваряше бутилка шампанско. Щом изпиехте чашите, пълнеше ги отново.