Ти вече не стоеше гол: Тарантулата ти бе подарил великолепен бродиран шал в разкошна опаковка. С тънките си пръсти ти разтвори хартията, за да видиш шала, и подаръкът ти достави огромно удоволствие.
Загърнат в шала, ти се сгушваше сред възглавниците, пушейки американски цигари или смучейки медени бонбони, в очакване на ежедневното посещение на Тарантулата, който никога не идваше с празни ръце.
Щедростта му към теб като че ли бе безгранична. Един ден вратата на мазето се отвори. Той избута мъчително огромен кашон, качен на колелца. С усмивка гледаше фината хартия, розовата панделка, букета цветя…
При вида на изумената ти физиономия ти припомни датата: 22 юли. Да, от десет месеца ти бе пленник. Ставаше на двайсет и една години… Възбудено обикаляше обемистия кашон, пляскаше с ръце през смях. Тарантулата ти помогна да развържеш панделката. Незабавно разпозна очертанията на пиано, и то „Стейнуей!“
Засвири, седнал на столчето, след като разкърши вдървените си пръсти. Не бе блестящо, но се разплака от радост…
И тогава ти, Венсан Моро, домашното животно на чудовището, кучето на Тарантулата, неговата маймуна или папагал, ти, когото той бе прекършил, да, точно ти, ти целуна ръката му, смеейки се от сърце.
За втори път той ти удари плесница.
Алекс умираше от скука в скривалището си. Спеше прекомерно, гледаше по цял ден телевизия с подпухнали очи. Предпочиташе да не мисли за бъдещето и запълваше времето си както можеше. За разлика от престоя в селската къща тук чистеше, миеше чиниите с маниакално старание. Всичко блестеше от чистота. С часове лъскаше паркета, стържеше тенджерите.
Бедрото вече почти не му създаваше проблеми. Зарастването предизвикваше понякога дразнещ сърбеж, но раната не бе болезнена. Бе сменил превръзката с обикновен компрес.
Алекс беше на това място вече десетина дни, когато една вечер му хрумна гениална идея или поне така му се струваше. Гледаше футболен мач по телевизията. Спортът никога не го бе увличал особено, с изключение на каратето. Единствените вестници, които обикновено четеше, бяха специализирани списания за бойните изкуства. При все това следеше премеждията на кръглата топка, добросъвестно подритвана от играчите… Полузадрямал пред зрелището, допиваше остатъка от виното. Когато мачът свърши, не стана да изгаси телевизора. Следваше „медицинско“ предаване за пластичната хирургия.
Водещият коментираше репортаж за лифтинга, лицевата хирургия. След това имаше интервю със завеждащия специализираното отделение в Париж: професор Лафарг. Алекс слушаше смаян.
— Втората стъпка — обясняваше Лафарг, помагайки си със скица — представлява така нареченото „остъргване“ на надкостницата. Става въпрос за изключително важен етап. Целта е, както виждате тук, да оставим надкостницата да се прилепи към дълбоката страна на кожата, за да може да я подплати…
На екрана се виждаха снимки на преобразени, променени, изваяни, разкрасени лица. Пациентите бяха неузнаваеми. Алекс внимателно проследи обясненията, дразнейки се, че не разбира някои термини… По време на финалните надписи Алекс си записа името на лекаря — Лафарг — и на отделението, където той работеше.
Снимката на личната му карта, користното гостоприемство на приятеля му легионер, скритите в тавана на къщата пари — бавно, но сигурно всичко си идваше на мястото!
Онзи от телевизията твърдеше, че промяната на носа е безобидна операция, както и изсмукването на мастна тъкан от определени места на лицето… Бръчка? Скалпелът можеше да я изтрие като с гума!
Алекс изтича до банята, погледна се в огледалото. Опипваше лицето си, гърбицата на носа, пълните бузи, двойната брадичка…
Всичко беше толкова просто! Лекарят каза две седмици — за две седмици променят лицето! Изтриват и започват всичко отново. Не, нямаше да е просто: Алекс, издирваният от ченгетата престъпник, трябваше да накара хирурга да го оперира… Да открие достатъчно убедително средство за въздействие, за да го принуди да мълчи, да извърши успешно операцията и да го остави да се измъкне, без да предупреди полицията. Средство за въздействие… Може би Лафарг имаше деца, жена?