— Ех, ако не бях на кон! — извика Тарас. — Подхванал бих, наистина подхванал бих играта!
А между това сред народа започнаха да се срещат и уважавани заради заслугите им от цялата Сеч беловласи, стари перчеми, бивали неведнъж старейшини. Тарас скоро срещна много познати лица. Остап и Андрий слушаха само приветствия: „О, ти ли си, Печерица! Здравей, Козолуп!“, „Откъде те носи господ, Тарасе?“, „Ти как си попаднал тука, Долото?“, „Здрасти, Кирдюг! Здрасти, Густий! Мислил ли съм, че ще те видя, Ремен?“ И героите, събрали се от целия волен мир на Източна Русия, се целуваха взаимно и тогава заваляха въпроси: „А как е Касян? Как е Бородавка? Как е Колопер? Как е Пидсишок?“ И Тарас Булба само чуваше в отговор, че Бородавка е обесен в Толопан, че на Колопера смъкнали кожата под Кизикирмен, че главата на Пидсишок е била посолена в бъчва и изпратена чак в Цариград. Наведе глава старият Булба и рече замислено:
— Добри казаци бяха!
III
Около една седмица вече Тарас Булба живееше със синовете си в Сечта. Остап и Андрий малко се занимаваха с военно обучение. Сечта не обичаше да се измъчва с военни упражнения и да си губи времето; в нея младежта се учеше и възпитаваше само от опит, в разгара на самите битки, които затова бяха почти непрекъснати. Казаците смятаха за отегчително да се занимават в промеждутъците с изучаването на каквато и да е дисциплина освен може би стрелба в цел, рядко надпрепусквания и преследване на дивеч из степите и ливадите; всичкото останало време прекарваха в гуляене — признак на широк размах на душевната свобода. Цялата Сеч представляваше необикновено явление. Това беше някакво непрекъснато пиршество, бал, започнал шумно и изгубил своя край. Някои се занимаваха със занаятчийство, други държаха дюкянчета и търгуваха; но по-голямата част гуляеше от сутрин до вечер, ако в джобовете дрънкаше възможност и спечеленото богатство не бе минало още в ръцете на търгаши и кръчмари. Това общо пиршество имаше в себе си нещо омагьосващо. То не беше сборище на пияници, които се напиваха от скръб, но беше просто бясна разпуснатост на веселбата. Всеки, пристигнал тук, забравяше и захвърляше всичко, което дотогава го е занимавало. Той, може да се каже, плюеше на своето минало и безгрижно се отдаваше на свободата и обществото на също такива гуляйджии, какъвто беше и самият той, които нямаха ни близки, ни кът, ни семейство освен волното небе и вечния пир на своята душа. Това предизвикваше онова бясно веселие, което от никакъв друг източник не можеше да се роди. Разказите и дрънканиците сред струпаната тълпа, която почиваше лениво на земята, често бяха толкова смешни и дишаха такава сила на живия разказ, че човек трябваше да има хладнокръвната външност на запорожеца, за да запази спокойно изражение на лицето, без да мръдне дори с мустак — остра черта, с която и досега се отличава от своите братя южнякът русин. Веселието беше шумно, пияно, но въпреки туй това не беше черна кръчма, където мрачно изкривените черти на веселието караха човек да се самозабрави; това беше тесен кръг от училищни другари. Разликата беше само в това, че вместо да седят над книгите и вместо да слушат изтърканите тълкувания на учителя, те устройваха нападения с пет хиляди коне; вместо ливада, където играят на топка, те имаха незапазени, безгрижни граници, близо до които татаринът показваше пъргавата си глава и неподвижно, сурово гледаше турчин със зелената си чалма. Разликата беше тази, че вместо насилническата воля, която ги събираше в училището, те сами скъсваха с бащи и майки и бягаха от родните си домове; че тук бяха тези, на които около врата вече се мотаеше въжето и които вместо бледа смърт виждаха живота в целия му размах; че тук бяха тези, които по благороден обичай не можеха да задържат в джоба си нито копейка; че тук бяха тези, които дотогава смятаха десетачката за богатство, на които по милостта на арендаторите-чифути можеше да обърнеш джобовете без всякакво опасение, че ще изтърсиш нещо. Тук бяха всички бурсаци, неизтърпели академическите пръчки и ненаучили в училището нито една буква; но заедно с тях бяха и тези, които знаеха какво е това Хораций, Цицерон и римската република. Тук бяха много от онези офицери, които след това се отличиха в кралските войски; тук бяха много образовали се опитни партизани, които имаха благородното убеждение да мислят, че е все едно къде ще воюват, само да воюват, защото неприлично е за благородния човек да не се бие. Имаше и мнозина такива, които бяха дошли на Сечта, за да казват после, че са били на Сечта и са вече закалени рицари. Но кого ли нямаше тук? Тази чудна република беше именно една необходимост за времето. Любители на военния живот, на златните бокали, на скъпите брокатени дрехи, дукати и реали през всяко време можеха да намерят тук работа. Само обожателите на жените не можеха да намерят тук нищо, защото дори в предселището на Сечта ое смееше да се покаже ни една жена.