— Е, кошевой, не е ли време да се поразходят запорожците?
— Няма къде да се разходят — отговори кошевоят, като извади от устата малката си лула и плюна настрана.
— Как да няма къде? Можем да идем срещу Турцията или срещу Татарщината.
— Не може нито срещу Турцията, нито срещу Татарщината — отговори кошевоят и захапа пак хладнокръвно лулата си.
— Как да не може?
— Така. Обещахме на султана мир.
— Ама той е неверник: и бог, и Светото писание казват да се бият неверниците.
— Нямаме право. Ако не се бяхме клели в нашата вяра, можеше и да бъде възможно; а сега не, не може.
— Как да не може? Какво приказваш ти: нямаме право? Ето, аз имам двама сина, двама млади момци. Още нито Веднъж не са били на война — ни единият, ни другият, а ти казваш: нямаме право; а ти казваш: не трябва да отиват запорожците.
— Е, не може така.
— Тъй, значи, може да се губи напразно казашката сила, може човек да загине като куче, без добро дело, та ни отечеството, ни цялата християнска вяра да няма никаква полза. Защо тогава живеем, за какъв дявол живеем? Обясни ми го ти това. Ти си умен човек, не току-тъй те избраха за кошевой: обясни ми, защо живеем ние?
Кошевоят не отговори на това запитване. Той беше упорит казак. Помълча малко и след това рече:
— А война все пак няма да има.
— Значи, няма да има война? — попита пак Тарас.
— Не.
— Няма защо и да се мисли за това, а?
— Няма защо и да се мисли за това.
„Почакай ти, дяволски юмрук! — рече си Булба. — Аз ще те науча тебе!“ — И реши да си отмъсти на кошевоя.
Като поприказва с този, с онзи, той ги напи и пияните казаци, неколцина на брой, хукнаха право към площада, където към един стълб бяха привързани литаврите, които обикновено биеха за събиране на съвета. Като не намериха бухалките, които винаги се пазеха у барабанчика, те грабнаха по една цепеница и започнаха да ги блъскат. На сигнала пръв дотича барабанчикът, висок човек, само с едно око, но и то страшно сънливо.
— Кой смее да бие литаврите? — завика той.
— Мълчи! Вземи си бухалките и удряй, когато ти заповядват! — отговориха пийналите старейшини.
Барабанчикът измъкна тутакси от джоба бухалките, които беше взел със себе си, тъй като много добре знаеше как могат да завършат подобни случки. Литаврите гръмнаха и скоро на площада започнаха като стършели да се сбират черните тумби на запорожците. Всички застанаха в кръг и след третия сигнал най-сетне дойдоха и старейшините: кошевоят с боздуган в ръка, знак на неговото достойнство, съдията с войсковия печат, писарят с мастилница и есаулът с жезъл. Кошевоят и старейшините свалиха калпаци и започнаха да се покланят на всички страни към казаците, които стояха гордо, подпрели ръце на хълбоците.
— Какво значи това събрание? Какво искате, панове? — каза кошевоят. Глъчката и ругатните не му Дадоха да говори.
— Остави боздугана! Веднага остави боздугана, дяволски сине! Не те искаме вече! — викаха из тълпата казаците.
Някои от трезвите дружини поискаха, както изглеждаше, да се възпротивят; но дружините, и пияни, и трезви, размахаха юмруците. Виковете и шумът се сляха.
Кошевоят искаше да говори, но като знаеше, че разярената, необуздана тълпа може за това да го набие до смърт, както винаги ставаше в такива случаи, поклони се много ниско, сложи боздугана и се скри в тълпата.
— Заповядвате ли и на нас, панове, да сложим знаците на достойнството? — казаха съдията, писарят и есаулът и се готвеха да сложат мастилницата, войсковия печат и жезъла.
— Не, вие останете! — завикаха от тълпата. — Ние искахме да изгоним само кошевоя, защото той е жена, а на нас ни трябва мъж за кошевой.
— Кого ще изберем сега за кошевой? — попитаха старейшините.
— Кукубенко да изберем! — викаше една част.
— Не искаме Кукубенко! — викаше друга. — Малък е още, устата му мирише на мляко.
— Шило да бъде атаман! — викаха едни. — Шило да стане кошевой!
— С шило в гърба да те ръгнат! — викаше сърдито тълпата. — Какъв казак е той, щом краде, кучият му син, като татарин? На дяволите в торбата този пияница Шило!
— Бородатий, Бородатий да направим кошевой!
— Не искаме Бородатий! Да върви на нивата си Бородатий!
— Викайте Кирдюг! — пошепна Тарас Булба на неколцина.
— Кирдюг! Кирдюг! — викаше тълпата. — Бородатий, Бородатий! Кирдюг! Кирдюг! Шило! По дяволите Шило! Кирдюг!
Всички кандидати, като чуеха да се произнасят имената им, веднага излизаха от тълпата, за да не дадат никакъв повод да се мисли, че сами са помагали в избора.