— Позволете ми, панове запорожци, да кажа реч!
— Казвай!
— В разсъждение на това сега става дума, благородни панове, но вие може би по-добре го знаете, че мнозина запорожци изпозадлъжняха по кръчмите на чифутите и на своите братя толкова, че и дяволът не им хваща вяра. После пак в разсъждение на това ще стане дума, че има много такива момчета, които още не са виждали какво е война, а млад човек, което сами вие знаете, панове, не може без война. Какъв запорожец ще стане, ако нито веднъж не е налагал неверниците?
„Харно приказва“ — помисли си Булба.
— Впрочем не мислете, панове, че аз ви казвам това, за да развалим мира: да пази господ! Аз само току-тъй го казвам. Отгоре на това имаме храм божи, грехота е да се рече какъв е: ето от толкова години вече с божия милост съществува Сечта, а и досега не само отвън черквата, но дори и иконите са без всякакви накити. Барем да беше се сетил някой със сребърна риза да ги обкове! Те получиха само онова, което някои казаци им подариха със завещанията си. Пък и даровете бяха сиромашки, защото още приживе пропиха почти всичко. Това го казвам не за да започнем война с неверниците: ние сме обещали на султана мир и голям грях бихме си навлекли, защото сме се клели в закона си.
„Каква каша взе да бърка той?“ — рече си Булба.
— Както виждате, панове, война не можем да започнем. Рицарската чест не ни позволява. А според моя беден ум ето какво мисля аз: да пуснем само младите с лодки, нека поодраскат малко анадолските брегове. Как мислите, панове?
— Води ни, води ни всички! — завика отвсякъде тълпата. — За вярата сме готови главите си да сложим!
Кошевоят се уплаши; той никак не искаше да повдига цялото Запорожие: нарушението на мира му се виждаше в този случай неправа работа.
— Позволете ми, панове, още една реч да кажа!
— Стига! — викаха запорожците. — По-добро от това няма да кажеш!
— Щом е така, нека и така да бъде. Аз съм слуга на вашата воля. То се знае, и от писанието е известно, че глас народен е глас божи. Не може да се измисли нищо по-умно от онова, което целият народ измисли. Само че ето какво: то се знае, панове; че султанът няма да остави без наказание удоволствието на юнаците. А ние през това време трябва да бъдем готови и силите ни трябва да бъдат пресни, за да не се боим от никого. А през време на отсъствието ни и татарчугите може да ни нападнат: те, турските кучета, открито не се хвърлят и на стопанина в къщи не смеят да налитат, а отзад могат да те ухапят, и то лошо да те ухапят. Па щом е такава работата, правичката да си кажем, ние и толкова лодки нямаме приготвени, па и барут в такова количество нямаме, за да могат всичките да идат. Пък аз, от моя страна, както обичате, аз съм слуга на вашата воля.
Хитрият кошевой млъкна. Казаците почнаха да <се уговарят, дружинните атамани да се съвещават; пияни, за щастие, имаше малко и затова склониха да послушат благоразумния съвет.
Тозчас неколцина души минаха на отсрещния бряг на Днепър във войсковата съкровищница, където в непристъпни потайни места под водата и тръстиката бе скрита войсковата хазна и част от плячкосаното неприятелско оръжие. Всички други се спуснаха към ладиите, да ги прегледат и да ги приготвят за път. В един миг брегът се задръсти от хора. Дойдоха няколко дърводелци с брадви в ръце. Стари, загорели, с широки рамене и яки крака запорожци, едни с подивели мустаци, други черномустакати, запретнали шалвари, стояха до колене във водата и теглеха към •брега ладиите с дебело въже. Други влачеха готови сухи греди и всякакви дървета. Тук обковаваха с дъски ладия; там, преобърнали я с дъното нагоре, я запушваха с кълчища и я засмоляваха; там привързваха по краищата на други ладии според казашкия обичай дълги тръстикови фашини, та ладиите да не потънат от морските вълни; по-нататък по цялото крайбрежие накладоха огньове и топяха в медни казани смола за заливане на ладиите. По-стари и патили учеха младите. Чукане и вик бе се вдигнал наоколо; цял като жив, се люлееше и движеше брегът.
В това време към брега наближаваше голям сал. Купчината народ, която стоеше на него, още отдалече махаше с ръце. Това бяха казаци с окъсани свитки. Окърпеното облекло — мнозина нямаха нищо друго освен риза и къса лула в зъбите — показваше, че те или току-що са избягнали някоя беда, или толкова са гуляли, че са пропили всичко, каквото са имали на гърба. От тяхната среда се отдели и застана напред един казак, нисък, на около петдесет години. Той викаше и махаше с ръка повече от другите, но от чукането и глъчката на работниците думите му не се чуваха.
— Какво носите? — запита кошевоят, когато салът свърна към брега. Всичките работници, като оставиха работата и вдигнаха брадви и длета, гледаха в очакване.