— Нещастие! — викаше от сала нисичкият казак.
— Какво?
— Ще ми позволите ли, панове запорожци, дума да кажа?
— Казвай!
— Или може би искате събрание да събирате?
— Казвай, всички сме тук.
Всичкият народ се навали на един куп.
— Нима вие не сте чули нищо какво става в хетманската земя?
— А какво? — запита един от дружинните атамани.
— Какво ли? Види се, че татаринът ви е запушил ушите с памук, та не сте чули нищо.
— Ама казвай, какво става там?
— Па такова на, че и родихме се, и кръстихме се, а такова нещо още не бяхме видели.
— Та казвай де, какво става, кучи сине! — извика един от тълпата, изгубил, изглежда, търпение.
— Такова време настана, че и светите църкви не са сега наши.
— Как не са наши?
— Сега чифутите са ги наели. Ако не заплатим първо на чифутите, и литургия не може да се отслужи.
— Какви ги дрънкаш ти?
— И ако кучият му чифутин не сложи белег с нечистата си ръка на светия великденски хляб, то не може и да се освети.
— Лъже той, панове братя, не е възможно нечистият чифутин да тури белег на светия великденски хляб!
— Слушайте!… Та само това ли има да ви казвам: и католишките попове се разхождат сега из цялата Украйна с таратайки. То нищо, че с таратайки, лошото е, че вече не впрягат коне, а православни християни. Слушайте! И друго още ще ви разправя: казват, че чифутките вече си шият фусти от свещенически одежди. Ето какви работи стават из Украйна, панове! А вие си седите тук на Запорожие, гуляете си, па, види се, и татаринът толкова ви е уплашил, че нямате вече ни очи, ни уши — нищо нямате, та и не чувате какво става по света.
— Стой, стой — прекъсна го кошевоят, който дотогава стоеше с очи, наведени към земята, както и всички запорожци, които във важни работи никога не се отдаваха на първия порив, но мълчаха и между това в тишината събираха страшната сила на своето негодувание.
— Стой! И аз дума ще кажа. А вие какво — да се пръждосвате по дяволите макар! Какво правихте вие сами? Саби ли нямахте, що ли? Как допуснахте вие такова беззаконие?
— Ех, как допуснахме такова беззаконие! А да ви видехме вас, когато само поляците бяха петдесет хиляди! Па и защо да си кривим душата? Кучета излязоха и между нашите — приеха им вярата.
— А хетманът ви, а полковниците какво правеха?
— Полковниците такива работи направиха, дето на никого от нас да не дава господ!
— Какво?
— Ами такова, че сега хетманът лежи във Варшава, изпечен в меден сандък, а на полковниците ръцете и главите разнасят по панаирите, та ги показват на народа. Ето какво направиха полковниците!
Цялата тълпа се разлюля. Изпърво по целия бряг се разнесе мълчание като онова, което настава пред свирепа буря, а после изведнъж се подеха речи и целият бряг заговори:
— Как! Чифутите да наемат християнските църкви! Католишките попове да впрягат в окови православните християни! Как! Да допуснем на Руска земя такива мъки от проклетите друговерци! Така да се отнасят с полковниците и с хетмана! Няма да го бъде това, няма да го бъде!
Такива думи прелитаха навсякъде. Зашумяха запорожците и усетиха силите си. Това вече не бяха вълнения на лекомислен народ: сега се вълнуваха все тежки и здрави характери, които мъчно се нажежаваха, но като се нажежеха, упорито и дълго пазеха в себе си вътрешната жар.
— Да се обесят всички чифути! — раздаде се от тълпата. — Та да не шият на своите чифутки фусти от свещенически одежди! Да не турят белези на светите великденски хлябове! Да ги издавим тези проклети поганци до един в Днепър!
Тези думи, произнесени от някого сред тълпата, като светкавици полетяха по всичките глави и тълпата се втурна към предселището с желание да изколи всичките евреи.
Горките синове Израилеви, изгубили и без това нищожния си дух, се криеха в празни бъчви от ракия, в пещи и дори се завираха под фустите на своите чифутки, но казаците ги намираха навсякъде.
— Ясновелможни панове! — викаше един висок и дълъг като върлина евреин, проврял измежду своите другари жалката си муцуна, изкривена от страх. — Ясновелможни панове, дайте само една дума да кажем, само една дума. Ние такова нещо ще ви кажем, което никога не сте чули, толкова важно, че не може да се каже колко е важно!
— Е, нека кажат — рече Булба, който винаги обичаше да изслуша обвиняемия.
— Светли панове! — рече евреинът. — Такива панове още никога не са виждани, бога ми, никога! Такива харни, добри и храбри не е имало още на света!… — Гласът му премираше и трепереше от страх. — Как можем ние да мислим за запорожците нещо лошо! Ония, които арендаторствуват в Украйна, съвсем не са наши! Бога ми, не са наши! Те не са никакви евреи: те дявол ги знае какви са. Такива са, че само да ги заплюеш и да ги оставиш! Ей ги, и тези ще кажат същото. Не е ли истина, Шлемо, или ти, Шмульо?