Кошевоят дори заповяда да се удвои винената порция, което понякога се случваше във войската, ако нямаше трудни подвизи и движения. На младите и особено на синовете на Тарас Булба не се харесваше такъв живот. Андрий явно се отегчаваше.
— Неразбрана глава си — говореше му Тарас. — Търпи, казаче, атаман ще станеш. Не е още добър воин онзи, който не загуби дух при сериозна работа, а онзи е добър воин, който и в бездействието не се отегчава, който всичко може да изтърпи и каквото да му правиш, той все пак ще настои на своето.
Но не могат да се погодят буен младеж и стар човек: различни са техните натури и с разни очи те гледат на една и съща работа.
А между туй пристигна и Тарасовият полк, доведен от Товкач; с него бяха още двама есаули, писари други полкови чинове; всички казаци наброяваха над четири хиляди. Имаше между тях и множко доброволци, които сами се вдигнаха по своя воля, без всякакво повикване, щом чуха каква е работата. Есаулите донесоха на Тарасовите синове благословия от старата им майка и на всекиго по една кипарисова иконка от Межигорския киевски манастир. Двамата братя си сложиха своите иконки и неволно се замислиха, като си спомниха за старата си майка. Какво ли им отрежда и предсказва тази благословия? Дали това е благословия за победа над врага и после за весело завръщане в татковината с плячка и слава за вечните песни на бандуристите, или пък… Но не е известна бъдещето и стои пред човека като повдигналата се от блатата есенна мъгла, лудо хвърчат из нея нагоре и надолу птици и порят с криле, без да могат да се разпознаят една друга, гълъбицата не вижда ястреба, ястребът не вижда гълъбицата и никоя от тези птици не знае колко далече хвърчи тя от своята гибел…
Остап вече се зае със своята работа и отдавна отиде при дружините. Андрий пък, без да знае сам защо, чувствуваше някакъв задух в сърцето. Казаците вече бяха вечеряли. Вечерта отдавна бе изгаснала, чудната юлска нощ обгърна въздуха; но той все не се прибираше при дружините, не лягаше да спи и неволно гледаше цялата намираща се пред него картина. На небето с тънък и остър блясък мигаха безброй звезди.
Полето надалече беше заето от разхвърляните по него коли със смазани висящи катраници, с различна покъщнина и храни, взети от неприятеля. До колите, под колите и по-настрана от колите — навсякъде се виждаха запорожци, нашироко разположени върху тревата. Те всички спяха в картинни положения: някой беше сложил под главата си чувал, друг калпак, трети просто използуваше хълбока на другаря си. Сабя, пушка кремъклийка, лула с къса чибучка, с медни пулове, железни процепи и огниво бяха неотлъчно при всеки казак. Тежките волове, свили крака под себе си, лежаха като големи белезникави маси и отдалече наподобяваха сиви камъни, разхвърляни по надолищата на полето. От всички страни из тревата почна да се разнася вече дебелото хъркане на заспалата войска, на което със звънливо цвилене отговаряха от полето жребци, които негодуваха заради свързаните си крака. А между туй в красотата на юлската нощ се намеси нещо величествено и страшно. Това бяха зарева от догарящите в далечината околности. На едно място пламъкът спокойно и величествено се стелеше по небето; на друго, срещнал нещо запалително, изведнъж избухваше като вихър, съскаше и летеше нагоре, под самите звезди, и откъснатите от него огнени парцали угасваха в дълбочините на небето. Там опожарен черен манастир стоеше страшно, като навъсен картезиански калугер, и показваше при всяко избухване на пламъка мрачното си величие; там гореше манастирска градина: сякаш се чуваше как шепнеха дърветата, като се завиваха в дим, и когато избухваше пламък, той изведнъж осветяваше с фосфорична, лилавоогнена светлина кичури узрели сливи или превръщаше в чисто злато тук-таме жълтеещите се круши и пак там, сред тях, се чернееше, увиснало върху някоя стена на сградата или върху някой клон на дърво, тялото на клетник евреин или калугер, което изчезваше в огъня заедно със сградата. Над пламъците в далечината се виеха птици, приличащи на купчина тъмни, дребни кръстчета върху огненото поле. Обсаденият град като че ли бе заспал. И върховете, и стрехите, и оградата, и стените му тихо отражаваха отблясъците ма далечните пожарища. Андрий обиколи казашките редици. Огньовете, пред които седяха пазачите, всекиминутно се готвеха да изгаснат и самите пазачи спяха, хапнали си здравата саламата и галушки с големия си казашки апетит. Той малко се почуди на такова безгрижие, като си помисли: „Добре, че няма наблизо никакъв силен неприятел и няма от кого да се опасяваме.“ Най-сетне и самият той наближи една от колите, качи се на нея и легна по гръб, като сложи под главата си сключените си отзад ръце; но не можеше да заспи и дълго гледаше небето; то цялото беше открито пред него; въздухът беше чист и прозрачен. Гъсто осеяните звезди, които образуваха Кумовата слама и на полегат пояс преминаваха небето, цели блестяха от светлина. От време на време Андрий като че ли се унасяше и някаква лека мъгла на дрямка за миг затуляше пред него небето и после то пак се очистваше и отново се провиждаше.