По случай идването на синовете си Булба нареди да повикат всички стотници и всички полкови чинове, които бяха налице, и когато дойдоха двама от тях и есаулът Дмитро Товкач, неговият стар другар, той веднага представи синовете си:
— Ето, вижте какви юнаци! Скоро ще ги изпратя в Сечта.
Гостите поздравиха и Булба, и двамата момци и им казаха, че хубаво ще направят и че няма по-добра наука за млад човек от Запорожката сеч.
— Е, панове братя, да сяда всеки, кой където обича, на трапезата. Хайде, синчета! Да пийнем най-напред водка! — казваше така Булба. — Боже благослови! Бъдете здрави, синчета; и ти, Остап, и ти, Андрий! Дай боже винаги да успявате на война! Да биете неверниците, и турците да биете, и татарчугите да биете; когато и ляхите започнат да се бъркат нещо във вярата ни, и ляхите да биете. Хайде, давайте си чашката. Какво, хубава ли е водката? А как е по латински водка? Туйто, сине, глупави са били латинците: та те и не са знаели, че на света има и водка. Как го викаха този, дето латински стихове е писал? Не съм грамотен твърде, та и затова не зная: Хораций ли, как беше?
„Глей го ти татко! — помисли си по-големият син Остап. — Всичко знае, старото му куче, а още се преструва.“
— Мисля, че архимандритът не ви е давал и да помиришете водка — продължаваше Тарас. — Ама признайте си, синчета, здравата са ви налагали с брезови и сурови вишневи пръчки по гърба и по всичко, каквото има казакът. А може би, тъй като вие твърде сте се вразумили, може и с камшици да са ви пердашили? Навярно не само в събота, налагали са ви и в сряда, и в четвъртък?
— Излишно е, татко, да се спомня за онова, което е било — отговори хладнокръвно Остап, — което е било, то е минало!
— Нека сега се опитат! — каза Андрий. — Нека сега някой само да ме закачи. Нека само да се мерне сега някоя татарчуга, ще види какво е казашката сабя!
— Добре, синко! Бога ми, добре! Щом е така, и аз ще тръгна с вас! Бога ми, ще тръгна. Какъв дявол ще чакам тук да стана земеделец, въртокъщник, да гледам овце и свине, да се завирам в женските поли? Загубена е тая: аз съм казак, не искам! Какво от туй, че няма война? Ще дойда с вас на Запорожието, ей тъй, да се поразходя. Бога ми, ще дойда! — И старият Булба се горещеше малко по малко, горещеше се, най-сетне съвсем се разсърди, стана от софрата и като се наперчи, тупна с крак. — Още утре тръгваме! Защо да отлагаме! Какъв враг ще чакаме тука? За какво ни е тази къща? Защо ни е всичко това? Защо ни са тези гърнета? — Като каза това, той започна да удря и да хвърля гърнетата и шишетата.
Клетата старица, привикнала вече с тези постъпки на мъжа си, гледаше тъжно, седнала на пейката. Тя не смееше нищо да каже, но като чу това страшно за нея решение, не можа да сдържи сълзите си; погледна децата си, с които я заплашваше такава скорошна раздяла, и никой не би могъл да опише цялата безмълвна сила на скръбта й, която сякаш тръпнеше в очите й и в трепетно свитите й устни.
Булба беше страшно упорит. Това беше един от онези характери, които можеха да се създадат само през тежкия XV век в полускитническата част на Европа, когато цялата първобитна Южна Русия, изоставена от своите князе, беше опустошена и изгорена от бесните пристъпи на монголските хищници; когато, лишен от дом и покрив, човек ставаше смел; когато сред пожарища, пред лицето на страшни съседи и постоянна опасност, той се заселваше и привикваше да ги гледа право в очите, забравил какво е страх на света; когато боен пламък обхващаше старинно миролюбивия славянски дух и се зароди казачеството — този широк, разпасан размах на руската природа, и когато всички поречия, бродове, прибрежни наклони и удобни места се осейваха с казаци, на които и броя никой не знаеше, и техните смели другари имаха право да отговарят на султана, пожелал да научи за тяхната численост: „Кой ги знай! У нас те са пръснати по цялата степ: дето байрак, там и казак.“ (Дето има малко хълмче, там вече ще се намери и казак.) Това наистина беше необикновена проява на руската сила: нея я изтръгна из народната гръд огнивото на бедите. Вместо предишните владения, малки градчета, пълни с кучкари и ловци, вместо враждуващи и търгуващи с градчетата малки князе възникнаха страшни селища, чифлици и махали, свързани от обща опасност и омраза против нехристиянските хищници. Известно е вече на всички от историята как тяхната постоянна борба и неспокоен живот спасиха Европа от бесните набези, грозящи да я катурнат. Полските крале, оказали се вместо феодалните князе властелини на тези просторни земи, макар отдалечени и слаби, разбраха значението на казаците и изгодите от такъв боеви войнишки живот. Те ги насърчаваха и ласкаеха тази тяхна склонност. Под тяхната далечна власт хетманите, избрани от самите казаци, преобразуваха тези махали и чифлици в полкове и уредени окръзи. Това не беше събрана, строева войска, никой не би могъл да я види; но в случай на война и общо движение за осем дни, не повече, всеки се явяваше на кон, напълно въоръжен, получаващ само един десетак заплата от краля, и за две седмици се събираше толкова войска, колкото не можеха да съберат никакви редовни набори. След свършване на похода воинът отиваше на ливадите и нивите на днепровските бродове, ловеше риба, търгуваше, вареше бира и беше свободен казак. Тогавашните чужденци справедливо се учудваха на неговите необикновени способности. Нямаше занаят, който да не го знаеше казакът: да направи вино, да измайстори талига, да стрие барут, да извърши коваческа, железарска работа и в добавка към всичко това да гуляе до провала, да пие, както само руснакът знае — всичко това му идеше отръки. Освен редовно записаните казаци, които се смятаха за задължени да се явяват през време на война, винаги можеше, когато потрябваше, да се съберат цели тълпи доброволци; стигаше само есаулите да минат по пазарищата и площадите на всички села и селища и да извикат из цяло гърло, изправили се на талигата: „Ей вие, винари и зидари, стига сте варили бира и сте се въргаляли по печките, стига сте хранили мухите с тлъстите си тела! Ставайте, за да спечелите рицарска слава и чест! Вие, орачи, сеячи, овчари и женкари! Стига сте ходили след ралото да цапате своите жълти ботуши, да се прибирате при женичките си и да си губите рицарската сила! Време е да спечелите казашка слава!“