Той вървеше, а сърцето му туптеше все по-силно само при мисълта, че скоро пак ще я види, и трепереха младите му колене. Като стигна колите, той съвсем забрави защо е дошъл, вдигна ръка и дълго три челото си, за да си припомни какво трябва да прави. Най-сетне се стресна и силно се уплаши: дойде му на ум, че тя умира от глад. Той се спусна към колата и взе няколко големи черни хляба; но веднага си помисли: не е ли тази храна, годна за здрав, невзискателен запорожец, груба и неподходяща за нейното нежно телосложение? Тогава си спомни, че кошевоят вчера се караше на готвачите, дето изведнъж са сварили всичкото елдово брашно на саламата, когато то трябваше да стигне най-малко за три пъти. С пълна увереност, че ще намери предостатъчно саламата в казаните, той извади походното казанче на баща си и отиде при техния дружинен готвач, заспал край двата десетметрови казана, под които още тлееше огън. Надникна в тях и се изуми, като видя, че и двата са празни. Трябваше да имат нечовешки сили, за да изядат всичко това, още повече че в тяхната дружина се наброяваха по-малко хора, отколкото в другите. Той надникна и в казаните на другите дружини — никъде нищо. Неволно му дойде наум поговорката: „Запорожците са като деца: ако е малко — изяждат го, ако е много — пак нищо не остава“. Какво да прави? Струваше му се обаче, че имаше някъде в колата на бащиния му полк чувал с бял хляб, който намериха, като ограбиха манастирската фурна. Той отиде право при колата на баща си, но там вече го нямаше: Остап бе го сложил под главата си и опънал се на земята, огласяше с хъркането си цялото поле. Андрий сграбчи чувала с едната си ръка и го дръпна така, че главата на Остап падна на земята, а самият той скочи сънен и седна със затворени очи и извика силно:
— Дръжте го, дръжте го, дяволския лях! Хванете коня, коня хванете!
— Млъкни, ще те убия! — извика уплашен Андрий, като му замахна с чувала.
Но Остап и без това вече не продължи да вика, спотаи се и така почна да хърка, че от дишането му се люлееше тревата, на която лежеше. Андрий плахо се озърна наоколо, за да види не е ли събудило някого от казаците бълнуването на Остап. Наистина една перчемлия глава се повдигна в най-близката дружина, погледна и скоро пак се долепи до земята. Изчакал две-три минути, той най-сетне тръгна с товара си. Татарката лежеше и едвам дишаше.
— Ставай, да вървим! Всички спят, не бой се! Можеш ли да носиш поне един от тези хлябове, ако не бих могъл да ги взема всичките?
Като рече това, той натовари на гърба си чувалите, смъкна, като минаваше покрай една кола, още един чувал с просо, взе в ръце дори ония хлябове, които искаше да даде на татарката да ги носи, и като се понагърби малко под тежестта им, храбро тръгна между редовете на заспалите запорожци.
— Андрий! — каза старият Булба, когато той минаваше покрай него. Сърцето му замря, той се спря и цял разтреперан, тихо каза:
— Какво?
— С тебе има жена! Бога ми, ще те напердаша, ако стана. Жените няма да те доведат до добро!
Като каза това, той си подпря главата на лакътя и взе внимателно да разглежда завитата с покривало татарка.
Андрий стоеше ни жив, ни мъртъв и не смееше да погледне в лицето баща си. А когато повдигна очи, видя, че старият Булба вече спеше, сложил глава на дланта си.
Той се прекръсти. Страхът отведнъж изчезна от сърцето му още по-скоро, отколкото беше нахлул. А когато се обърна да погледне татарката, тя стоеше пред него като тъмна гранитна статуя, цяла обвита с наметалото, и блясъкът на далечния пожар озари само нейните очи, изцъклени като на мъртвец. Той я дръпна за ръкава и двамата тръгнаха заедно, като час по час се обръщаха назад и най-после се спуснаха в долчинката по нанадолнището — почти яр, който в някои места го наричат мочурища, — в дъното на който лениво пълзеше рекичка, обрасла с острица и осеяна с ботруни. Като се спуснаха в тоя дол, те се скриха съвсем от цялото поле, заето от запорожкия лагер. Поне когато се обърна назад, Андрий видя стръмнина, която се издигаше като стена нагоре, по-високо от човешки бой; на върха й се люлееха няколко стебълца полски треви и над тях се издигаше в небето месечината като наклонен сърп от чисто святкащо злато. Долетял от степта ветрец показваше, че вече малко време остава до съмване. Но никъде не се чуваше далечното кукуригане на петел: нито в града, нито в разорените околности отдавна не бе останал ни един петел. По една греда те преминаха рекичката, зад която се виеше отсрещният бряг, който изглеждаше по-висок и беше много стръмен. Изглеждаше, че в това беше естествената здрава и надеждна част на гравската крепост, та и пръстеният вал бе по-нисък, и гарнизонът не се виждаше зад него. Но затова пък по-нататък, се издигаше дебелата манастирска стена. Стръмният бряг бе обрасъл с бурен и в малката долчинка между него и рекичката растеше тръстика почти на човешки бой. На върха се виждаха колове от плет, които сочеха, че тук някога е имало градина; отпреде — широки листа на лапад; зад него стърчеше лобода, див трънлив бодилец и слънчоглед, който най-високо от всички възнасяше глава. Тук татарката си изу пантофите и тръгна боса, като предпазливо повдигаше дрехите си, защото мястото беше мочурливо и пълно с вода. Като минаваха между тръстиката, те се спряха край натрупаните накуп съчки. Отмахнаха съчките и намериха под земята свод, дупка, малко по-голяма от отвора на фурна. Татарката се наведе и влезе първа, след нея Андрий, който се наведе колкото може по-ниско, за да се промъкне с чувалите, и скоро двамата се намериха в съвършена тъмнина.