VI
Андрий едва се движеше в тъмния и тесен подземен коридор, като вървеше подир татарката и мъкнеше на гърба си чувалите с хляб.
— Скоро ще излезем на светло — каза водачката, — наближаваме мястото, където оставих свещник.
И наистина тъмните пръстени стени почнаха да се озаряват слабо. Те стигнаха една малка площадка, дето, изглежда, е имало параклис; до стената бе поставена тясна масичка във вид на олтарен престол, а над нея се виждаше почти съвсем изтрита и побеляла икона на католическата Богородица. Малко сребърно кандило едва-едва мъждукаше пред нея. Татарката се наведе и взе от земята оставения от нея меден свещник, тънък и висок, с висящи на верижки щипци, игла за оправяне на пламъка и гасилник. Тя го взе и го запали от кандилото. Светлината се засили и като вървяха заедно, ту силно осветявани от пламъка, ту затъмнявани от тъмна като въглен сянка, те напомняха картините на Жерардо Della notte4. Свежото и хубаво лъхащо здраве и младост лице на рицаря беше в противоположност с измъченото и бледо лице на спътницата му. Проходът стана малко по-широк, така че Андрий можеше да се поизправи. Той разглеждаше любопитно пръстените стени, които му напомняха за Киевските пещери. Тук, както и в Киевските пещери, се виждаха в стените вдлъбнатини и тук-таме имаше ковчези; на места дори се срещаха човешки кости, които от влагата бяха омекнали и станали на брашно. И тук, види се, е имало свети люде, които са се скривали от мирските страсти, мъки и изкушения. На места беше много влажно: под краката им понякога жвакаше вода. Андрий често трябваше да се спира, за да може да си почине спътницата му, която много бързо се уморяваше. Малкото късче хляб, който тя глътна, предизвика само болки в отвикналия й от храна стомах и тя често оставаше за няколко минути на едно място, без да мръдне.
Най-сетне пред тях се показа малка желязна вратичка.
— Дойдохме, слава богу — каза със слаб глас татарката, вдигна ръка да потропа, но нямаше сила. Андрий вместо нея удари силно вратата: зачу се ехтеж, който показа, че зад вратата имаше широк простор. Този ехтеж се изменяше, види се, под някакви високи сводове. След минута-две зазвънтяха ключове и някой като че ли заслиза по стълбата. Най-сетне вратата се отвори; посрещна ги един калугер, застанал на тясна стълба с ключове и свещ в ръцете. Андрий неволно се спря, като видя католически калугер, възбуждащ такова ненавистно презрение в казаците, които се отнасяха с тях по-безчовечно, отколкото с евреите. И калугерът малко отстъпи, като видя запорожкия казак; но някаква дума, неясно произнесена от татарката, го успокои. Той им посвети, заключи след тях вратата, поведе ги по стълбата нагоре и те се озоваха под високите тъмни кубета на манастирската църква. Пред един от олтарите, ограден с високи свещници и свещи, бе коленичил свещеник и тихо се молеше. До него, от двете му страни, също бяха коленичили двама млади псалти с лилави мантии и бели дантелени нагръдници отгоре и с кадилници в ръце. Той се молеше да прати бог чудо: да спаси града, да подкрепи падналите духом, да им изпрати търпение, да отклони изкусителя, който възбуждаше ропот и малодушен плач от земните теглила. Няколко жени, прилични на привидения, бяха коленичили, подпрели немощните си глави върху гърбовете на столовете пред тях и на тъмните дървени пейки; няколко мъже, подпрени до колоните и подпорите, на които лежаха странични кубета, също бяха коленичили тъжно. Прозорецът с шарени стъкла над олтара се озари от розовата руменина на утрото и от него паднаха на пода синкави, жълти и други разноцветни колелца светлина, които отведнъж оцветиха тъмната черква. Целият олтар, дълбоко навътре, изведнъж се провидя в сиянието, димът от кадилниците застина във въздуха като ярко и многоцветно осветен облак. Андрий замаян гледаше от своя тъмен кът това чудо, извършено от светлината. В това време величественият гръм на органа изпълни изведнъж цялата църква; той звучеше все по-високо, нарастваше, преминаваше в тежките тътнежи на гръмотевици и после изведнъж, като се обръщаше на небесна музика, политваше високо под кубетата със своите пеещи звуци, които напомняха тънки момински гласове, и после отново се обръщаше в силен рев и гръм и затихваше. И още дълго гръмотевични тътнежи се носеха треперещи под кубетата и Андрий с полуотворена уста се чудеше на тази величествена музика.
4
Della notte (итал.) — нощен, прякор, даден от италианците на холандския художник Херит (ван Херард) Хонтхорст (1590—1656), своеобразието на картините на когото е основано на контраста между светлината и сянката.