— Няма от вас, кучета казашки, нито един, който може да ми излезе насреща!
— А ето че има! — каза и излезе напред Мосий Шило. Силен казак беше той, неведнъж беше атаманствувал по море и всякакви беди беше прекарал. Плениха ги турците в самия Трапезунд и всички клетници ги изпратиха на гемии в плен, оковаха ги с вериги за ръце и крака, по цели седмици не им даваха троха хляб и ги пояха с отвратителна морска вода. Всичко понесоха и изтърпяха клетите пленници, само и само да не променят православната вяра. Не изтърпя атаманът Мосий Шило, стъпка под краката си светия закон, с мръсна чалма обви грешната си глава, спечели доверието на пашата, стана ключар в кораба и старши на всички пленници. Много се наскърбиха от това клетите пленници, защото знаеха, че ако свой продаде вярата си и мине на страната на притеснителите, то ще бъде по-тежко и по-страшно, отколкото под всеки друг нехристиянин. Така и стана. Всички окова с нови вериги Мосий Шило, всичките удряше по вратовете и ги гощаваше с юмруци. И когато турците, зарадвани, че са си намерили такъв слуга, започнаха да тържествуват и като забравиха своя закон, се напиха до един, той взе всичките шестдесет и четири ключа и ги раздаде на пленниците, за да се отключат, да хвърлят веригите и оковите в морето и вместо тях да грабнат в ръце сабите и да накълцат турците. Много плячка задигнаха тогава казаците и се върнаха със слава в отечеството си, и дълго бандуристите прославяха Мосий Шило. И за кошевой биха го избрали, но чуден казак беше той. По някой път такава работа ще ти свърши, каквато и най-мъдрият не може да измисли, понякога просто оглупяваше казакът му неден. Пропи и прогуля всичко, на всички в Сечта задлъжня и на всичко отгоре започна да краде като последен уличен крадец: измъкнал една нощ от чужда дружина всички хамути и ги заложил на кръчмаря. За такава позорна работа го вързаха на кол сред пазара и оставиха до него сопа, за да го удря всеки според силите си. Но не се намери тогава между всички запорожци нито един, който да вдигне на него сопа, като знаеше предишните му заслуги. Такъв беше казакът Мосий Шило.
— Та ето че има такива, които ви убиват, кучета! — каза той и се хвърли към него.
И как се закълцаха те! На двамата и броните, и украшенията се свиха от ударите. Разкъса му ляхът желязната риза и го нарани с копието: почервеня казашката риза. Не трепна от това Шило, а като замахна с жилестата си ръка (тежка беше набитата му ръка), Храсна го внезапно по главата. Отхвръкна медният шлем, заклати се и грохна ляхът, а Шило започна да сече и кълца зашеметения. Не доубивай, казако, врага, а по-добре обърни се назад! Не се обърна казакът назад и тутакси един от слугите на убития го промуши с ножа си във врата. Обърна се Шило и вече щеше да си го върне на смелчага, но изгуби се той в барутния дим. Отвсякъде запукаха кремъклийките. Залитна Шило и усети, че раната беше смъртоносна. Падна той, сложи ръка на раната си и рече, като се обърна към другарите си:
— Прощавайте, панове братя, другари! Нека на вечни времена да пребъде православната Руска земя и вечна да бъде нейната почит!
И притвори отмалелите си очи, и отлетя казашката душа от суровото тяло. А там вече препускаше Задорожний със своите, косеше редовете дружинният Вертихвист и напредваше Балабан.
— Как е, панове? — каза Тарас, като се провикна към дружинните. — Има ли още барут в барутниците? Не е ли намалял от казашката сила? Не се ли огъват казаците?
— Има още, татко, барут в барутниците. Не е намаляла още казашката сила; не се огъват още казаците!
И напряха силно казаците: съвсем изпоразбъркаха редовете им. Тантурестият полковник свири за сбор и заповядва да вдигнат осем цветни знамена, за да съберат своите, разпръснати далече по цялото поле. Втурнаха се всички ляхи към знамената; но не бяха успели още да се подредят, когато дружинният атаман Кукубенко отново удари със своите незамайковци по средата и се нахвърли право върху дебелия полковник. Не устоя полковникът и като обърна коня, удари на бяг; а Кукубенко го погна далече по цялото поле и не му позволи да се съедини с полка. Като видя това от страничната дружина, Степан Гуска се спусна на притек с примка в ръка, притиснал глава до конската шия, и като издебна момент, изведнъж метна примката на врата му. Почервенял цял, полковникът хвана връвта с две ръце и се помъчи да я скъса, но силен размах заби в корема му смъртоносна пика. Там си и остана той, прикован към земята. Но не видя добро и Гуска! Не смогнаха да се огледат казаците, когато вече видяха Степан Гуска вдигнат на четири копия. Само успя да каже клетникът: