— Има още барут, татко! Още ги бива сабите; не се е уморила казашката сила; не са се огънали още казаците!
И се втурнаха пак казаците, сякаш никакви загуби не бяха претърпели. Само трима дружинни атамани бяха още живи. Навсякъде вече се чернееха кървави вади; трупаха се камари от казашки и вражески тела. Погледна Тарас към небето, а по небето се точеше вече върволица лешояди. Е, ще падне леш! А там вдигнаха на копие Метелица. Завъртя се вече главата на другия Писаренко и замига с очи. Преви се вече и бухна на земята накълцаният на четири Охрим Гуска.
— Хайде! — каза Тарас и махна с кърпата.
Разбра знака Остап и се хвърли стремително от засадата върху конницата. Не издържаха силния натиск ляхите, а той ги преследваше и ги натика право в онова място, където в земята бяха набити колове и парчета от копия. Започнаха да се спъват и да падат конете и летяха през главите им ляхите. А в това време корсунци, които последни бяха останали зад колите, като видяха, че ги наближиха на един куршум разстояние, гръмнаха в залп с кремъклийките. Объркаха се и се смутиха всички ляхи и насърчиха се казаците.
— Ето, наша е победата! — раздадоха се от всички страни запорожките гласове, гръмнаха тръбите и развяха победните знамена. Навсякъде бягаха и се криеха разбитите ляхи.
— Не, не е пълна победата още! — каза Тарас, като гледаше градските порти, и наистина беше така.
Отвори се вратата и полетя оттам хусарски полк, цветът на всички конни полкове. Конете на всички конници бяха кафяви и до един си приличаха. Пред всички летеше юнак над юнаците, от всички най-красив. Черната му коса се вееше изпод медния шлем; виеше се на ръката му скъп шарф, везан от ръката на първата красавица. Цял изтръпна Тарас, когато видя, че това е Андрий. А през това време той опиянен от гърма и огъня на битката, жадуващ да заслужи вързания на ръката му подарък, спусна се като млада хрътка, най-красива, най-бърза и най-млада сред цялата глутница. Насъсква я опитният ловец — и хукна тя направо, навела цялото си тяло на една страна, разравя снега и в горещината на своя бяг десеторно изпреварва самия заек. Спря се старият Тарас и се загледа как си разчистваше отрядът път, как гонеше, сечеше и сипеше удари надясно и наляво. Не изтърпя Тарас и завика:
— Как?… Своите ли?… Своите, дяволски сине, своите да биеш?…
Но Андрий не гледаше кой е пред него, свои ли, или други някои; нищо не виждаше. Къдри, къдри виждаше той, дълги, дълги къдри и гръд като речен лебед, и белоснежна шия, и рамене, и всичко, което е създадено за безумни целувки.
— Ей, момчета! Примамете ми го към гората, само ми го примамете! — викаше Тарас.
И излязоха тридесет от най-бързите казаци, за да го примамят. И като нагласиха високите си калпаци, тутакси препуснаха конете право пред хусарите. Удариха предните отстрани, огънаха ги, отделиха ги от задните, понагостиха този-онзи, а Голокопитенко удари с плоското на сабята си Андрий по гърба и веднага хукна да бяга от него колкото му държаха казашките сили. Как пламна Андрий! Как закипя по всички жили младата му кръв! Като удари с острите шпори коня, с всички сили полетя той след казаците, без да погледне назад, без да види, че го следваха само двадесет души. А казаците летяха с всички сили и право към гората свърнаха. Налетя с коня си Андрий и тъкмо да настигне Голокопитенко, изведнъж една силна ръка хвана поводите на коня му. Обърна се Андрий: пред него — Тарас! Затрепера с цялото си тяло и изведнъж пребледня…
Така ученик, закачил непредпазливо другаря си и получил за това от него удар с линия по главата, пламва като огън, скача бясно от чина и хуква да гони изплашения си другар, готов да го разкъса на парчета, и изведнъж се натъква на влизащия в клас учител: стихва в миг бесния порив и изчезва безсилната ярост. Така в един миг изчезна гневът на Андрий, сякаш и не е бил. И виждаше той пред себе си само своя страшен баща.
— Е, какво ще правим сега? — каза Тарас, като го гледаше право в очите. Но нищо не можеше да от-върне на това Андрий и стоеше, забил очи в земята.
— Какво, синко, помогнаха ли ти твоите ляхи? Андрий мълчеше.
— Та да я продадеш? Да продадеш вярата си? Да продадеш своите? Я слизай, слизай от коня!
Послушно, като дете, слезе Андрий от коня си и застана пред Тарас ни жив, ни мъртъв.
— Стой и не мърдай! Аз съм те родил, аз ще те убия! — каза Тарас и като отстъпи крачка назад, свали от рамото пушката си.
Бледен като платно беше Андрий; личеше как тихо мърдаха устните му и как той казваше нечие име; но не беше то името на родината или на майката, или на братята — беше името на прекрасната полякиня. Тарас гръмна.