Като житен клас, подкосен от сърп, като крехко агне, усетило под сърцето си смъртоносното желязо, отпусна глава той и се повали на тревата, без да продума.
Спря се синеубиецът и дълго гледа бездушния труп. И мъртъв той беше прекрасен: мъжественото му лице, до неотдавна кипящо от сили, с непобедимо за жените очарование, все още беше чудно красиво; черните вежди като траурно кадифе подчертаваха неговите побледнели черти.
— Какво казашко му липсваше? — каза Тарас. — И снага висока, и вежди черни, и лице като на дворянин, и ръката му беше силна в боя! Пропадна, пропадна безславно, като подло куче!
— Татко, какво си направил? Ти ли го уби? — каза дошлият в това време Остап.
Тарас кимна с глава.
Погледна Остап втренчено в очите на мъртвия. Дожаля му за брата и рече той:
— Да го предадем, татко, честно на земята, за да не се гаврят с него враговете и да не ръфат тялото му хищните птици.
— Ще го погребат и без нас! — каза Тарас. — Ще има кой да го оплаква и жали!
И мисли две минути той, да го остави ли на гладните вълци, или да уважи неговата рицарска доблест, която храбрецът трябва да уважава във всички случай — когато видя, че препуска към него Голокопитенко:
— Лошо, атамане, засилиха се ляхите, прясна сила им дойде на помощ!…
Неуспял да каже Голокопитенко, препусна Вовтузенко.
— Лошо, атамане, с нови сили налитат!…
Неуспял да каже Вовтузенко, тича Писаренко и вече без кон.
— Къде си, татко? Казаците те търсят. Убит е вече дружинният атаман Невиличкий, убит е Задорожний, убит е Черевиченко; но не мърдат казаците, не им се мре, без да те видят в очите; искат ти да ги погледнеш в предсмъртните им минути!
— На коня, Остап! — каза Тарас и избърза, за да свари казаците, за да ги погледа още и за да погледат и те преди смъртта своя атаман. Но още не бяха излезли из гората и неприятелят обгради от всички страни гората и навсякъде между дърветата се появиха конници със саби и копия.
— Остап!… Остап, дръж се!… — викаше Тарас и сам измъкнал сабя, започна да чисти първите, които му паднаха отстрани. А срещу Остап изведнъж изскочиха шест души; но, види се, не в добър час се бяха нахвърлили: на един отхвръкна главата, друг се обърна и отстъпи; трети бе улучен в ребрата с копие; четвъртият беше по-смел, отклони главата си от куршума и заби се в конската гръд нажеженият куршум — изправи се бесният кон, грохна на земята и затисна под себе си конника.
— Добре, синко!… Добре, Остап!… — викаше Тарас. — Ето аз ида след тебе!…
И сам се биеше с налитащите. Сече и се бие Тарас, сипе удари наляво и надясно и все напред към Остап гледа и вижда, че с Остап отново се счепкаха не по-малко от осем души наведнъж.
— Остап!… Остап, дръж се!…
Но надвиват вече Остап; един вече мята на врата му примка, връзват го вече, пленяват Остап.
— Ех, Остап, Остап!… — викаше Тарас, като се промъкваше към него и сечеше като зелки всички, които му попадаха отпред и настрани.
— Ех, Остап, Остап!…
Но като че ли тежък камък го улучи в този миг. Всичко пред очите му се завъртя и преобърна. За миг се мярнаха разбъркано пред него глави, копия, дим, огнени блясъци, вейките с листата, които светнаха пред самите му очи. И като отсечен дъб грохна той на земята и мъгла обви очите му.
X
— Дълго спах! — каза Тарас, свестил се като след тежък пиянски сън и мъчейки се да разпознае заобикалящите го предмети. Страшна слабост се разливаше по тялото му. Стените и ъглите на непознатата стая играеха пред очите му. Най-сетне забеляза, че до него седеше Товкач и сякаш се вслушваше във всяко негово дихание.
„Да — рече си Товкач, — може би и навеки щеше да заспиш!“ — Но нищо не каза, заплаши го с пръст и даде знак да мълчи.
— Но кажи ми, къде съм сега? — попита пак Тарас, като напрягаше ума си и се мъчеше да си припомни онова, което беше се случило.
— Мълчи! — извика строго другарят му. — Какво още искаш да знаеш? Та не виждаш ли, че целият си накълцан? Две седмици вече, откак ние с тебе препускаме, без да си поемем дъх, откак ти в треска и огън дрънкаш врели-некипели. За пръв път заспа спокойно. Мълчи, ако не искаш сам да си навлечеш беля.
Но Тарас все се мъчеше да събере силите си и да си припомни миналото.
— Та нали ляхите ме бяха обкръжили и, току-речи, хванали? Та нали нямах никаква възможност да се изскубна от тълпата?
— Мълчи, на тебе приказват, дяволски сине! — извика сърдито Товкач, както бавачката, изкарана от търпение, вика на немирното дете. — Каква полза да знаеш как си се отървал? Стига ти това, че се отърва. Найдоха се хора, които не те издадоха — това е всичко! Много нощи има още да препускаме заедно.