Ти мислиш, че минаваш за обикновен казак? Не, твоята глава е оценена за две хиляди жълтици.
— А Остап? — извика изведнъж Тарас, понапъна се да стане и изведнъж си припомни как хванаха и вързаха пред очите му Остап и че сега той е в ръцете на ляхите. И пламна в скръб старата глава. Смъкна и разкъса всички превръзки от раните си, захвърли ги надалече, искаше да извика нещо — и вместо това започна да приказва врели-некипели; отново пламна и забълнува той и се проточиха безсмислени и несвързани безумни думи.
А верният му другар стоеше до него, като ругаеше и сипеше безброй жестоки укори и упреци. Най-сетне го хвана за ръцете и краката, пови го като дете, поправи му всичките превръзки, зави го във волска кожа, пристегна го с кори и като го обвърза с върви за седлото, отново се впусна с него на път.
— И мъртъв макар, но ще те закарам! Не ще оставя ляхите да се погаврят с твоя казашки род, да ти разкъсат тялото и да го захвърлят във водата. Ако е писано орел да ти изкълве очите, нека е наш степен орел, а не ляшки, не такъв, който лети над полската земя. И мъртъв макар, но ще те закарам до Украйна!
Така казваше верният другар. Препускаше ден и нощ без отдих и го откара в безсъзнание в самата Запорожка Сеч. Там се зае да го лекува неуморно с треви и мазане; намери някаква веща еврейка, която цял месец го пои с разни билки, и най-сетне Тарас се пооправи. Лекарствата ли помогнаха или неговата желязна сила, но след месец и половина той стъпи на крака; раните заздравяваха и само белезите от саблените удари подсказваха колко дълбоко беше ранен някога старият казак. Но стана видимо намръщен и печален. Три дълбоки бръчки се врязаха в челото му и никога вече не се изгубиха. Погледна сега той около себе си: всичко беше ново в Сечта, всичките му стари другари бяха измрели. Ни едного от онези, които се бореха за правдата, за вяра и братство. И онези, които тръгнаха с кошевоя да преследват татарите, и тях отдавна ги нямаше: всички сложиха глави, всички загинаха — кой в бой с чест сложи глава, кой от жажда и глад загина сред солените кримски полета, кой умря в плен, непонесъл позора; и самият предишен кошевой отдавна вече не беше на този свят, и никой от старите другари не беше останал; и отдавна вече беше пораснала трева върху кипящата някога казашка сила. Разбираше той само че беше станал голям и шумен пир: всички съдове бяха разбити на парчета; никъде не беше останало нито капчица вино, гостите и слугите бяха похитили всички чаши и съдове — и гледа смутеният стопанин къщата си, като си мисли: „По-добре да не беше този пир.“ Напразно се мъчеха да развлекат и развеселят Тарас; напразно брадати побелели бандуристи, като минаваха по двама, по трима, възпяваха неговите казашки подвизи. Сурово и равнодушно гледаше той на всичко и на неподвижното му лице се четеше неугасима скръб, и тихо навел глава, казваше той:
— Сине мой! Остапе мой!
Запорожците се готвеха за морски поход. Двесте лодки бяха спуснати в Днепър и Мала Азия ги видя с бръснати глави и дълги перчеми, като подлагаха на огън и меч нейните цветущи брегове; видя тя чалмите на своите мохамедански жители разпръснати като безброй много цветя по напоените с кръв полета и плуващи край бреговете. Видя тя множество запорожки шалвари, изцапани с катран, мускулести ръце с черни камшици. Запорожците обраха и изпочупиха всички лозя; в джамиите оставиха цели купове тор; скъпи персийски шалове употребяваха наместо учкури и задасваха с тях изцапаните си свитки. Дълго време след това по тези места още намираха къси запорожки лулички. Те плуваха весело назад; гонеше ги турски кораб с десет топа и със залп от всичките си оръдия като птици разпръсна техните леки ладии. Една трета от тях потъна в морските дълбочини, но останалите пак се събираха заедно и пристигнаха до устието на Днепър с дванадесет качета, натъпкани със жълтици. Но всичко това не интересуваше вече Тарас. Той излизаше из ливадите и по степта уж на лов, но зарядът му оставаше неизстрелян. И сложил пушка, изпълнен с тъга, той седеше на морския бряг. Дълго седеше той там, като отпускаше глава и повтаряше постоянно:
— Остапе мой! Остапе мой!
Пред него блестеше и се простираше Черно море; в далечните тръстики крякаше чайка; белите му мустаци сребрееха и сълзите капеха една след друга.
И не издържа най-сетне Тарас. „Каквото ще да става, ще ида да разуча как е той: жив ли е? В гроба ли е? Или вече и в гроба го няма? Ще разуча, па каквото ще да става!“ И след седмица се намери в град Уман, въоръжен, на кон, с копие и сабя, манерка на седлото, походно гърне със саламата, патрони, конски букаи и други принадлежности. Той се запъти направо към нечиста, замърсена къщурка, мъничките прозорчета на която едва се виждаха, опушени кой знае с що; коминът беше запушен с парцал и пробитият покрив цял беше обсипан с врабци. Пред самата врата имаше купчина всякакъв боклук. От прозореца поглеждаше глава на еврейка с шапчица с потъмнели бисери.