— Слушай, пане! — каза Янкел — Трябва да се посъветваме с такъв човек, какъвто още никога не е имало на света. У, у! Той е мъдър като Соломон и ако той нищо не направи, вече никой на света не ще може да направи. Стой си тук; ето ти ключа и не пускай никого!
Евреите излязоха.
Тарас заключи вратата и загледа през малкото прозорче този кален еврейски булевард.
Тримата евреи спряха на средата на улицата и започнаха да говорят доста разпалено; скоро към тях се присъедини четвърти, най-сетне и пети. Той чуваше да повтарят пак думата „Мардохай, Мардохай“. Евреите непрекъснато поглеждаха към едната страна на улицата; най-сетне в края й, иззад една мръсна къща, се появи крак в еврейска обувка и се замяркаха полите на полукафтан.
— А, Мардохай, Мардохай! — извикаха всички евреи в един глас. Мършав евреин, малко по-късичък от Янкел, но много по-набръчкан, с преголяма горна устна, се приближи до нетърпеливата тълпа и всички евреи се надпреварваха да му разправят, при което Мардохай няколко пъти поглеждаше към малкото прозорче и Тарас се сещаше, че говореха за него. Мардохай размахваше ръце, слушаше, прекъсваше думите, често плюваше настрана и като прибираше полите на полукафтана, пъхаше ръка в джоба си и изваждаше някакви дрънкулки, при което показваше извънредно мръсните си панталони. Най-сетне евреите вдигнаха такава глъчка, че евреинът, който ги пазеше, трябваше да им направи знак да мълчат и Тарас вече почна да се опасява за безопасността си, но като си спомни, че евреите инак не могат да си приказват освен на улицата и че езикът им няма да разбере и самият дявол, се успокои.
След две-три минути евреите вкупом влязоха в неговата стая. Мардохай наближи Тарас, потупа го по рамото и каза:
— Когато ние и господ поискаме да направим нещо, то ще стане тъй, както трябва.
Тарас погледна този Соломон, какъвто още не е имало на света, и получи малка надежда. Наистина изгледът му можеше да внуши известно доверие: горната му устна беше просто чудовищна; дебелината й без съмнение се е уголемила поради външни причини.
В брадата на този Соломон имаше само петнайсет косъмчета, и то на лявата страна. На лицето на Соломон имаше толкова белези от побои, получени за храброст, че той без съмнение им е загубил броя и е свикнал да ги смята за белези от рождение.
Мардохай излезе заедно с другарите си, препълнени с учудване пред мъдростта му. Булба остана сам. Той беше в чудновато, небивало положение: за пръв път през живота си чувствуваше безпокойство. Душата му беше в трескаво състояние. Той не беше онзи, предишният, непреклонен, непоклатим, як като дъб; той стана малодушен; стана сега слаб! Той потреперваше при всяко шумолене, при всяка нова еврейска фигура, която се показваше в края на улицата. В такова състояние най-сетне прекара целия ден; не ядеше, не пиеше и очите му не се откъсваха нито за минутка от малкото прозорче към улицата. Най-сетне, вече късно вечерта, се появиха Мардохай и Янкел. Сърцето на Тарас замря.
— Как? Сполучливо ли? — запита той с нетърпението на див кон.
Но преди още евреите да си поемат дъх, за да отговорят, Тарас забеляза, че Мардохай вече нямаше последната къдрица, която, макар и доста замърсена, но все пак се виеше на колелце изпод шапката му. Виждаше се, че той искаше да каже нещо, но измърмори такава глупост, че Тарас нищо не разбра. Пък и самият Янкел твърде често поднасяше ръка към устата си, като че ли страдаше от простуда.
— О, любезни пане! — каза Янкел. — Сега никак не може! Бога ми, не може! Такъв лош народ, че трябва право върху главата му да плюеш. Ето и Мардохай ще каже. Мардохай е правил такива работи, каквито никой на света не е вършил; но господ не пожела да бъде така. Три хилядна войска стои и утре ще ги убият всичките.
Тарас погледна евреите в очите, но вече без нетърпение и гняв.
— Ако панът иска да се видят, то трябва това да се направи утре рано, докато и слънцето още не е изгряло. Часовите са съгласни и един началник обеща. Само дано и на оня свят не видят добро! Ой, да му се не види! Ама че сребролюбив народ! И между нас няма такива: по петдесет жълтици дадох на всеки от тях, а на началника…
— Добре, води ме при него; — каза Тарас решително и всичката твърдост се върна в неговата душа. Той се съгласи с предложението на Янкел да се преоблече като чуждестранен граф, дошъл от немската земя, за което предвидливият евреин вече бе успял да приготви дрехите. Беше вече нощ. Домакинът, познатият ни червенокос евреин с лунички, извади сплескан дюшек, покрит с някаква рогозка, и го постла върху пейката за Булба. Янкел легна на пода върху също такъв дюшек. Червенокосият евреин изпи с малка чашка някакво питие, съблече полукафтана си, като заприлича с чорапите и обувките си до известна степен на пиле, и влезе заедно със своята еврейка в нещо, прилично на шкаф. Две еврейчета като две домашни кученца легнаха на пода до шкафа. Но Тарас не спеше; той седеше неподвижно и тропаше излеко с пръсти по масата; захапал луличката си, пускаше дим, от който евреинът кихаше през съня и завираше носа си в одеялото. Едва бледото предвестие на зората докосна небето и той вече блъсна с крак Янкел.