— Ставай, чифутино, и давай твоите графски дрехи. Той се облече за една минута; начерни мустаците, веждите си, тури си на главата малка тъмна шапчица — и никой от най-близките му казаци не би го познал. Изглеждаше като тридесет и пет годишен човек, не по-стар. Здрава руменина играеше по бузите му и самите следи от раните му придаваха нещо властно. Дрехите, украсени със злато, много му отиваха.
Улиците още спяха. Нито едно меркантилно същество още не се показваше в града с кутийка в ръце. Булба и Янкел наближиха една сграда, която приличаше на клекнал рибар. Тя беше ниска, широка, огромна, почерняла и от едната й страна се проточваше като шия на щъркел дълга, тясна кула с част от покрив, която стърчеше отгоре й. В тази сграда имаше различни учреждения: там имаше и казарма, и затвор, и дори углавен съд. Нашите пътници влязоха през вратата и се озоваха сред обширна зала или покрит двор. Близо хиляда души спяха заедно. Пред тях се виждаше нисичка врата, до която двама седнали пазачи играеха някаква игра, състояща се в това, че единият биеше другия с два пръста по дланта. Те почти не обърнаха внимание на дошлите и вдигнаха главите си едва когато Янкел каза:
— Ние сме; чувате ли, панове? Ние сме.
— Влизайте! — каза единият от тях, като отваряше с една ръка вратата, а другата подлагаше под ударите на приятеля си.
Те влязоха в тъмен и тесен коридор, който извеждаше пак в такава зала с малки прозорци отгоре.
— Кой иде? — извикаха няколко гласа и Тарас видя доста голямо количество воини в пълно въоръжение. — Имаме заповед да не пускаме никого.
— Ние сме! — викаше Янкел. — Бога ми, ние сме, светли панове!
Но никой не искаше да го слуша. За щастие в това време към тях се приближи някакъв дебелак, сигурно беше началник, защото псуваше най-много от всички.
— Пане, ние сме, вие вече ни познавате и пан графът още ще ви се отблагодари.
— Пуснете ги, дяволите да ви вземат макар! И никого вече да не пущате! И сабите никой да не сваля и да не се търкаля по пода…
Нашите пътници вече не чуваха продължението на красноречивата заповед.
— Ние сме… аз съм… свои сме! — казваше Янкел, като срещнеше някого.
— Е, какво, сега може ли? — попита той едного от пазачите, когато най-сетне стигнаха до онова място, дето коридорът се свършваше вече.
— Може, само че не зная дали ще ви пропуснат в самия затвор. Сега вече Ян го няма: вместо него стои друг — отговори пазачът.
— Ой, ой! — каза евреинът тихо. — Това е лошо, любезни пане.
— Води! — упорито каза Тарас. Евреинът го послуша. До вратата в подземието, което отгоре се свършваше с острие, стоеше пандурин с мустаци на три ката. Горният кат беше извит назад, вторият право напред, третият отдолу, поради което много приличаше на котарак.
Евреинът се сви на три и почти странишком го наближи.
— Ваша ясновелможност! Ясновелможни пане!
— На мене ли го казваш, чифутино?
— На вас, ясновелможни пане!
— Хм… а пък аз съм просто пандурин! — каза мустакатият с развеселени очи.
— Пък аз, бога ми, мислех, че това е самият войвода. Ой, ой, ой!… — При това евреинът поклати глава и разпери пръсти. Ай, каква важна външност! Само с един пръст да сте по-висок и ето ви полковник! Панът трябва да яхне жребец, бръз като муха, и да обучава полкове!
Пандуринът оправи горния кат на мустаците си и очите му съвсем повеселяха.
— Какъв народ са военните! — продължаваше евреинът. — Ох, да му се не види, какъв харен народ! Ширитчета, плочици… греят като слънце; а госпожиците, щом зърнат някъде военни… ай, ай!… — Евреинът пак заклати глава.
Пандуринът пак засука горните катове на мустаците и изпусна през зъбите звук, който до известна степен приличаше на конско цвилене.
— Моля панът да ми направи една услуга! — каза евреинът: — Ето князът е дошъл от чужда земя, иска да види казаците. Той, откак се е родил, не е виждал що за народ са казаците.
Появата на чуждестранни графове и барони беше в Полша доста обикновено явление: те често биваха привличани само от любопитство да видят тази почти полуазиатска част на Европа: Московия и Украйна те ги смятаха за намиращи се в Азия. И затова пандуринът, като се поклони доста нисичко, сметна за прилично да добави няколко думи от себе си: