— Не знам, ваша ясновелможност — каза той, — защо искате да ги видите. Това са кучета, а не хора. И вярата им е такава, че никой не я тачи.
— Лъжещ, дяволски сине! — каза Булба. — Ти сам си куче! Как смееш да говориш, че не тачат нашата вяра! Вашата еретическа вяра не тачат!
— Ехе, хе! — каза пандуринът — Знам те, приятелю, кой си: и ти си от ония, които вече лежат тук. Я чакай да повикам нашите.
Тарас разбра своята непредпазливост, но упоритостта и ядът му попречиха да помисли как да я поправи. За щастие Янкел успя да се намеси още същата минута.
— Ясновелможни пане! Може ли графът да бъде казак? Да беше той казак, отде можеше да намери такива дрехи и такава графска външност!
— Какво ми дрънкаш ти!… — И пандуринът вече отвори широката си уста, за да извика.
— Ваше кралско величество! Мълчете! Мълчете, за бога! — извика Янкел. — Мълчете1 Ние за това ще ви платим толкова, колкото никога не сте виждали: ние ще ви дадем две златни жълтици.
— Хе! Две жълтици! Две жълтици за мене са нищо: аз давам две жълтици на бръснаря, за да ми обръсне половината брада. Сто жълтици давай, чифутино! При тия думи пандуринът засука горните катове на мустаците си. — Ако ли не дадеш сто жълтици, веднага ще извикам!
— И защо толкова много? — жаловито каза побледнелият евреин, като развързваше кожената си кесия; но той беше честит, че в кесията му нямаше повече и че пандуринът не умееше да брои повече от сто.
— Пане, пане! Да бягаме по-скоро! Виждате ли какъв лош е народът тук! — каза Янкел, забелязал, че пандуринът брои в ръката парите, като че ли му е жал, че не поиска повече.
— Защо, дяволски пандурино — каза Булба, — парите взе, а и не мислиш да ги покажеш? Щом получи парите, нямаш право да отказваш.
— Махайте се, махайте се по дяволите! Инак тутакси ще обадя и вас ще ви… Плювайте си на петите по-скоро, казвам ви!
— Пане! Пане! Да вървим, бога ми, да вървим! Да им се не види! Да им се присъни такова нещо, че да плюнеш — викаше клетият Янкел.
Навел глава, Булба бавно се обърна и тръгна назад, последван от укорите на Янкел, който се наскърби при мисълта за напразно изгубените жълтици.
— И защо ли го закачихте! Нека си псува кучето! Това са такива хора, че не могат да не псуват! Ох, да му се не види какво щастие праща господ на хората! Сто жълтици, само за да ни изпъди! А на такива като мене: и къдриците ти оскубят, и муцуната ти направят такава, че да не може да се познае, и пак никой няма да даде сто жълтици. О, боже мой! Боже милостиви!
Но тази несполука много по-силно повлия на Булба; тя се изрази в унищожителен пламък в очите му.
— Да вървим! — изведнъж каза той, като че ли се сепна. — Да вървим на площада. Искам да видя как ще го измъчват.
— Ох, пане! Защо да ходим? Нали с това няма да му помогнем.
— Да вървим! — упорито каза Булба и евреинът като бавачка се потътри с въздишка след него.
Не беше трудно да се намери площадът, където щеше да се изпълни смъртното наказание: народът се стичаше там от всички страни. В тогавашния груб век това беше едно от най-занимателните развлечения не само за простия народ, но и за висшите класи. Множество най-набожни стари жени, множество най-страхливи млади девойки и госпожи, на който след това по цяла нощ се присънваха окървавените трупове и викаха в съня си тъй високо, както може да викне само пиян хусар, не изпущаха случая да задоволят своето любопитство. „Ах, какво мъчение!“ — викаха много от тях в истерична треска, като си затваряха очите и се обръщаха назад; обаче престояваха понякога доста дълго време. Друг, и зинал, и ръце прострял напред, би желал да се качи на главите на другите, само по-добре да види. От множеството тесни, малки и обикновени глави, провираше месестото си лице някой касапин, който наблюдаваше целия процес с изглед на познавач и приказваше едносложно с оръжейния майстор, когото наричаше кум, защото по празнични дни се напиваха заедно в кръчмата. Едни разсъждаваха разгорещено, други дори се обзалагаха; но по-голямата част бяха от ония, които на целия свят и на всичко, що става по него, гледат, като си чоплят носа. На първо място, до самите мустакати хора, които образуваха градската гвардия, стоеше млад дворянин или приличен на дворянин, във военна униформа, облякъл решително всичко, каквото е имал, тъй че в квартирата му са останали само скъсаната риза и старите ботуши. Две верижки, една върху друга, висяха на врата му с някаква жълтица. Той стоеше с любимата си, Юзися, и непрекъснато се оглеждаше да не би някой да изцапа копринената й рокля. Вече й бе разяснил решително всичко, тъй че нямаше какво друго да прибави.