— Ето, душичке Юзися — казваше той, — всичкият този народ, който виждате, е дошъл, за да види как ще убият престъпниците. А ето, душичке, тоя, когото виждате, че държи в ръцете си секира и други инструменти, той е палачът, той ще убива. И като почне да разчеква и да причинява и други мъки, престъпникът още ще бъде жив; а щом му отрежат главата, душичке, той веднага ще умре. Отначало ще вика и ще се движи, но щом му отрежат главата, тогава той не ще може нито да вика, нито да яде, нито да пие, защото, душичке, той не ще има вече глава.
И Юзися слушаше всичко това със страх и любопитство. Покривите бяха осеяни с народ. През горните прозорци надничаха чудновати муцуни с мустаци и с нещо, което приличаше на женски шапчици. По балконите, под балдахините, седеше аристокрацията. Хубавичката ръчичка на засмяна, бляскава като захар пани се държеше за перваза. Ясновелможни панове, доста набити, гледаха важно. Слуга в лъскава премяна с отметнати назад ръкави разнасяше различни пития и ястия. Често някоя немирница с черни очи вземаше със светлата си ръчичка сладкиш и плодове и ги хвърляше на народа. Тълпа гладни рицари подлагаха едни през други шапките си и някой висок шляхтич, промъкнал над другите главата си, в избелял червен кафтан с почернели златни ширити, грабваше пръв с дългите си ръце, целуваше получената плячка, притискаше я до сърцето и после я туряше в уста. Соколът, който висеше в златен кафез под балкона, също беше зрител: изкривил настрана човката си и вдигнал крак, той от своя страна разглеждаше народа също така внимателно. Но тълпата изведнъж зашумя и от всички страни се счуха гласове:
— Водят ги… Водят ги!… Казаците!…
Те вървяха гологлави, с дълги перчеми, брадясали. Вървяха не плахо, не навъсено, но с някаква тиха гордост; дрехите им от скъпо сукно бяха се износили и се развяваха на вехти дрипи; не поглеждаха и не се кланяха на народа. Отпред вървеше Остап.
Какво ли почувствува старият Тарас, като видя своя Остап? Какво ли ставаше тогава в сърцето му? Той го гледаше от тълпата и не изпусна нито едно негово движение. Наближиха вече лобното място. Остап спря. Той пръв трябваше да изпие тази горчива чаша. Погледна своите, вдигна ръка нагоре и високо каза:
— Дай боже да не чуят неверниците как се измъчва християнин! И нито един от нас дума да не проговори! — След това се доближи до ешафода.
— Харно, синко, харно! — тихо проговори Булба и наведе към земята бялата си глава.
Палачът смъкна вехтите му дрипи; ръцете и краката му стегнаха в белезници, нарочно приготвени за това, и… Няма да смущаваме читателя с картината на адските мъки, от които ще настръхне косата му. Те бяха плод на тогавашното грубо, свирепо време, когато човек още водеше живот на кървави воински подвизи и каляваше в него душата си, без да усеща човещина. Напразно малцината, които бяха изключение на времето си, бяха против тези ужасни мерки. Напразно кралят и мнозина рицари, просветени с ум и душа, доказваха, че такава жестокост на наказанията може само да разпали отмъщението на казашката нация. Но властта на краля и на умните мнения беше нищо пред безредието и дръзката воля на държавните големци, които със своето недомислие, непонятно отсъствие на всякаква прозорливост, детско самолюбие и нищожна гордост бяха обърнали сейма в жалко подобие на управление. Остап търпеливо понасяше изтезания и мъки като исполин. Ни вик, ни охкане не се чуха дори когато почнаха да му чупят костите на ръцете и краката, когато ужасното им хряскане счуха сред замрялата тълпа дори най-отдалечените зрители, когато паните отвърнаха очите си — нищо, което да прилича на стенание, не излезе от устата му, не трепна по лицето му. Тарас стоеше сред тълпата, навел глава и в същото време гордо вдигнал очи и само говореше одобрително:
— Харно, синко, харно!
Но когато го подложиха на последни смъртни мъки: сякаш почна да се огъва силата му. И погледна наоколо, Боже, всички лица непознати, всички чужди! Поне един от близките да присъствува на смъртта му! Той не би желал да чуе риданията и жалбите на слабата си майка или безумните викове на съпругата, която скубе косата си и се бие в белите гърди; той би желал да види сега един твърд мъж, който да го ободри и да го утеши преди смъртта с разумната си дума. Отпадна му силата и извика той в душевната си немощ:
— Татко! Къде си? Чуваш ли?
— Чувам! — разнесе се сред всеобщата тишина и милионният народ трепна едновременно. Една част от военните конници се спуснаха да претърсят грижливо тълпите. Янкел побледня като смърт и когато конниците се отдалечиха малко от него, той със страх се обърна да види Тарас; но Тарас го нямаше вече до него; и дирята му беше се изгубила.