XII
Откриха се Тарасовите следи. Сто и двадесет хилядна казашка войска се показа на украинската граница. Това вече не беше някоя малка част или отряд, излязъл да плячкосва или да преследва татарите. Не, вдигна се цялата нация, защото препълни се чашата на търпението у народа — повдигна се да отмъсти за гаврата над своите права, за позорното унижение на своите нрави, за оскърбление вярата на дедите и светия обичай, за посрамването на църквите, за безобразията на чуждестранните панове, за потискането, за унията, за позорното еврейско господаруване на християнска земя, за всичко, което отдавна беше трупало и удвоявало суровата омраза на казаците. Младият, но силен духом хетман Остраница предвождаше неизчислимата казашка сила. До него личеше престарелият му опитен другар Гуня. Осем полковници предвождаха двадесетхилядни полкове. Двама генерални есаули и генералният бунчужни яздеха след хетмана. Генералният хорунжий предвождаше главното знаме; много други хоругви и знамена се развяваха в далечината; бунчуковите другари носеха бунчуците. Имаше също така и много други полкови чинове: обозни, войскови другари, полкови писари, и с тях пеши и конни отряди; колкото бяха редовните казаци, почти толкова се намериха и доброволци. Отвсякъде се вдигнаха казаци: от Чигирин, от Переяслав, от Батурин, от Глухов, от долната Днепровска страна и от всички части на горното му течение и островите му. Безброй коне и безкрайни товари талиги се точеха по полетата. И между тези казаци, между тези осем полка най-отбран беше един полк; и този полк предвождаше Тарас Булба. Всичко му даваше преднина пред другите: и напредналите години, и опитността, и умението да придвижва войските си, и по-силната от всички омраза към врага. Дори на самите казаци изглеждаше прекомерна неговата безпощадна свирепост и жестокост. Само огън и бесилка отсъждаше бялата му глава и мнението му във войсковия съвет беше: да се изтребва.
Няма защо да се описват всички битки, дето се проявиха казаците, нито постепенното развитие на цялата кампания: всичко това е записано в летописните страници. Знайно е каква е в Руската земя войната, подхваната за вяра: няма сила, по-силна от вярата. Непобедима и страшна е тя, като неръкотворна скала сред бурното, вечно променливо море. Из самите дълбочини на морското дъно възвишава към небето тя своите неразбиваеми стени, цялата направена от една-единствена канара. Отвсякъде се вижда тя и право в очите гледа пробягващите край нея вълни. И горко на кораба, който се натъкне на нея. На трески хвърчат неговите слаби части, на прах и пух става и потъва всичко, което е на тях, и сърцераздирателният писък на загиващите оглася разбития въздух.
В летописните страници подробно е описано как бягаха полските гарнизони от освобождаваните градове; как бяха избесени безсъвестните арендатори евреи; колко безпомощен бе коронованият хетман Николай Потоцки с многобройната си армия срещу тази непобедима сила; как, разбит и преследван, той извади в една малка река най-добрата част от своята войска; как го заприщиха в малката паланка Полоно страшните казашки полкове и как, притиснат безнадеждно, полският хетман под клетва обеща пълно удовлетворение за всичко от страна на краля и държавните чинове и възвръщане на всички предишни права и преимущества. Но не бяха казаците от тези, дето можеха да се подмамят; знаеха те вече какво значи полска клетва. И Потоцки не би се перчил вече на своя шестхиляден вран кон, привличайки погледите на знатните пани и завистта на дворянството, не би шумял по сеймовете, давайки богати угощения на сенаторите, ако не беше го спасило руското духовенство, което се намираше в паланката. Когато насреща излязоха всички попове с блестящи златни одежди, понесли икони и златни кръстове, начело със самия архиерей, с кръст в ръка и с пастирска митра, всички казаци наведоха глави и свалиха калпаци. Никого не биха уважили те по това време, дори и самия крал, но против своята християнска църква не посмяха и уважиха своето духовенство. Съгласи се хетманът заедно с полковниците да пуснат Потоцки, като вземат от него клетва да остави на свобода всички християнски църкви, да забрави старата вражда и да не нанася никакви обиди на казашкото войнство. Само един полковник не се съгласи с такъв мир. И той беше Тарас. Отскубна той кичур коса от главата си и извика:
— Ей, хетмане и полковници! Не правете такава женска работа! Не вярвайте на ляхите: ще ни продадат, кучетата им недни!