Когато полковият писар поднесе условието и хетманът сложи своята властна ръка, той свали сабята си от чиста стомана, скъпа турска сабя, строши я на две като пръчка и захвърли далече двете парчета на две различни страни, като каза:
— Сбогом тогава! Както двете парчета на тази сабя няма да се съберат в едно, така и ние, другари, Няма да се видим вече на този свят! Запомнете прощалната ми дума!… (При тези думи гласът му стана по-силен, изви се и прие нечувана мощ — и смутиха се всички от пророческите му думи). — В предсмъртния си час ще си спомните за мене! Мислите, че сте си осигурили спокойствие и мир ли? Мислите, че ще господарувате ли? Ще господарувате с по-инакво господарство: кожата от главата ти ще одерат, хетмане, ще я натъпчат със слама и дълго ще я гледат по всички панаири! И вие, панове, няма да опазите главите си! Ще изгниете във влажни подземия, зазидани с каменни стени, ако всички ви не сварят живи в котли като овни!
— А вие, момци! — продължи той, като се обърна към своите. — Кой от вас иска да умре от своя смърт — не край печките и върху печките, не пиян до оградата на кръчмата, като някаква мърша, а от честна казашка смърт, всички на една постеля, като жених с невеста? Или искате да се върнете в домовете си, да се обърнете в друговерци, та да носите на гърбовете си полските католишки попове?
— С тебе, пане полковник, с тебе! — извикаха всички от Тарасовия полк, а към тях минаха и не малко други.
— Щом като с мене, хайде с мене! — каза Тарас, нахлузи по-ниско калпака си, погледна страшно към всички, които останаха, нагласи се на коня си и викна към своите:
— Никой няма да ни упрекне с лоши думи! Хайде, момчета, на гости при католиците!
И шибна след това коня си, и потегли след него обоз от сто талиги и много казашки конници и пехота имаше с него, и обърна се, та заплаши с поглед всички, които останаха, и гневен беше погледът му. Никой не посмя да ги спре. Пред очите на цялото войнство се отдалечаваше полкът и дълго след това се обръщаше Тарас и все заплашваше.
Хетманът и полковниците стояха смутени, замислиха се всички и мълчаха дълго, сякаш притиснати от някакво тежко предчувствие. Не бяха на вятъра предсказанията на Тарас: тъй стана всичко, както той го предрече. Малко след вероломната постъпка при Канев главата на хетмана беше набита на кол заедно с главите на много от най-големите сановници.
А Тарас? Тарас бродеше с полка си по цяла Полша, изгори осемнадесет паланки, близо четиридесет църкви й вече наближаваше Краков. Много и различни шляхтичи изби, ограби най-богатите и най-хубавите замъци: разбиваха и разливаха по земята казаците вековни медовини и ракии, запазени в ланските изби; насякоха и изгориха скъпи сукна, дрехи и покъщнини, намерени в складовете.
— Нищо не жалете! — повтаряше само Тарас. — Не пожалиха казаците черновежди пани, белогърди, светлолики девици; и в самите олтари не можеха да се спасят те; гореше ги Тарас заедно с олтарите. Не едни белоснежни ръце се вдигаха към небето през буйните пламъци, придружавани с жалостни викове, от които би трепнала и самата черна земя, и степната трева от жалост би повехнала. Но не трепкаха от нищо жестоките казаци и като вдигаха с копия децата им на улицата, и тях хвърляха в пламъците.
— На ви, проклети ляхи, помен за Остап! — казваше само Тарас. И такива помени за Остап той извършваше във всяко селище, докато полското правителство не видя, че постъпките на Тарас са нещо повече от обикновено разбойничество, и на същия този Потоцки беше поръчано с пет полка непременно да го залови.
Шест дни казаците отбягваха по междуселски пътища всякакви преследвания, едва издържаха конете това необикновено бягство и спасяваха казаците. Но този път Потоцки изпълни възложеното му поръчение; неуморно ги преследваше и ги настигна на брега на Днестър, където Булба зае за отдих една напусната полусъборена крепост.
Над една стръмнина при Днестър-река се виждаше разсипаният й вал и останките от съборените й стени. С камънак и разтрошени тухли беше осеян върхът на скалата, готова всяка минута да се събори и да полети надолу. Тук именно, от две страни откъм полето, ги обкръжи коронният атаман Потоцки. Четири дни се бориха и биха казаците, отблъсквайки ги с тухли и камъни. Но привършиха се запаси и сили, и реши Тарас да си пробие път през редиците им. И бяха си отворили вече път казаците, и още веднъж биха им послужили вярно бързоногите коне, когато изведнъж, както препускаше, Тарас спря и извика:
— Стой! Падна ми лулата с тютюна; не искам и лулата ми да остане у проклетите ляхи! — И наведе се старият атаман, и започна да търси из тревата лулата си с тютюна, неразделна спътница и по морета, и по суша, и в походи, и у дома. А в това време се спусна цяла тълпа и го хвана за силните му рамене. Разтърси той цялото си тяло, но не изпопадаха на земята както по-напред, когато го залавяха пандурите.