— Ех, старост, старост! — рече той и заплака едрият стар казак. Но не старостта беше виновна: сила надделя силата. Трийсетина души увиснаха по ръцете и краката му.
— Падна ни враната! — викаха ляхите. — Сега трябва да се помисли каква по-голяма чест да отдадем на това куче. — И отсъдиха с хетманско разрешение да го изгорят жив пред всички. Тук имаше сухо дърво, върхът на което беше ударен от мълния. Пристегнаха го с железни вериги към стъблото на дървото. Забиха му ръцете с гвоздеи и като го вдигнаха по-нависоко, та отвсякъде да се вижда казакът, веднага се заеха да разпалят кладата под дървото. Но не кладата гледаше Тарас, не за огъня мислеше, с който се тъкмяха да го изгорят: гледаше той, клетият, натам, където казаците се защищаваха: всичко от високото виждаше той като на длан.
— Заемайте, момчета, заемайте по-скоро — викаше той — могилката, дето е зад гората; там те не могат да пристъпят! — Но вятърът не отнесе думите му. — Ех, ще пропаднат, ще пропаднат за нищо! — казваше той отчаяно и гледаше надолу, дето се мержелееше Днестър. Радост блесна в очите му. Зърна той четири лодки зад храсталака, събра всичките сили на гласа си и завика:
— Към брега! Към брега, момчета! Слизайте по долната пътечка, която е наляво. До брега има лодки, заемете ги всичките, за да не могат да ви преследват!
Този път вятърът подухна от другата страна и всички негови думи бяха чути от казаците. Но за този съвет той получи такъв удар с топор по глава, че всичко му се завъртя пред очите.
С всички сили препуснаха казаците по долната пътечка; а потерята вече беше по петите им. Гледат: губи се и се извива пътечката и много завои прави встрани.
— Ей, другари! Каквото ще да става! — казаха всички, спряха се за миг, вдигнаха камшици, подсвирнаха — и татарските им коне, като се вдигнаха от земята, разпериха се във въздуха като змейове, прелетяха над пропастта и цамбурнаха право в Днестър. Само двама не стигнаха до реката, катурнаха се отгоре по камъните, пропаднаха навеки с конете си, дори не успяха да извикат. А казаците плуваха вече с конете си по реката и отвързваха лодките. Спряха се ляхите над пропастта, чудеха се на нечуваната казашка смелост и мислеха: да скочат ли, или не? Един млад полковник, буйна, гореща кръв, роден брат на прекрасната полякиня, която омагьоса бедния Андрий, не мисли много и се хвърли с коня си след казаците: преметна се във въздуха три пъти с коня си и хрясна право върху острите скали. На късове го направиха острите камъни него, паднал в пропастта, и мозъкът му, смесен с кръв, опръска растящите храсти по неравните стени на сипея.
Когато Тарас Булба се свести от удара и погледна към Днестър, казаците вече бяха на лодките и гребяха с веслата; куршумите пищяха над тях, но не ги засягаха. И блеснаха радостно очите на стария атаман.
— Прощавайте, другари! — викаше той отгоре. — Спомняйте си за мене и идната пролет отново елате тук и хубавичко се поразходете! Какво, успяхте ли, дяволски ляхи? Мислите ли, че има нещо на света, от което казакът би се уплашил? Почакайте, ще дойде време, ще настане време, ще научите вие какво значи православна руска вяра. И сега вече далечните и близки народи усещат; ще си създаде Руската земя свой цар и няма да има в света сила, която да не му се покори!…
А огънят се вдигаше вече над кладата, обхващаше краката му и лазеше пламъкът по дървото… А нима има в света такива огньове, мъчение и такава сила, които биха надделели руската сила!
Голяма е реката Днестър и много заливи има по нея, гъсти речни тръстики, плитки и дълбоки места; блести речното огледало, огласено от звучното крякане на лебедите, и горната северна патица лети бързо по него, и много бекаси, червеногушести рибари и всякакви други птици има из тръстиките и крайбрежията. Казаците плуваха чевръсто на тесните двукормилни лодки, гребяха дружно с веслата, минаваха предпазливо плитките места, като плашеха отлитащите птици, и приказваха за своя атаман.
1834–1842