Колкото повече пътуваха, толкова по-красива ставаше степта. Тогава целият Юг, цялото това пространство, което съставлява сегашна Новорусия, до самото Черно море, беше зелена, девствена пустиня. Никога плуг не беше минавал по безкрайните вълни на дивите растения. Само конете, скрити в тях като в гора, ги тъпчеха. Нищо в природата не можеше да бъде по-хубаво. Цялата земна повърхност представляваше златнозелен океан, напръскан с милиони различни цветя. През тънките, високи стебла на тревата прозираха гълъбови, сини и лилави цветчета; жълтият прещип се подаваше отгоре със своя пирамидален връх; бялата детелина с чадърести шапчици пъстрееше на повърхността; попаднал, бог знае откъде, пшеничен клас се наливаше сред гъстата трева. Под техните тънки стебла сновяха яребици, изпънали шиите си. Въздухът беше изпълнен с хиляди птичи цвърчения. В небето неподвижно стояха ястреби, разперили крила и устремили неподвижно очи в тревата. Крякане на преминаващи встрани от облака диви гъски отекваше бог знае в какво далечно езеро. От тревата с отмерени размахвания се издигаше чайка и се къпеше волно в сините вълни на въздуха. Ето я, тя изчезна във висината и само една черна точка се мярка. Ето че се обърна с крилете си и блесна пред слънцето… Дявол да ви вземе, степи, колко сте хубави!…
Нашите пътници спираха само за няколко минути да се наобядват, при което пътуващите с тях десетина казаци слизаха от конете, отвързваха дървените бъкелчета с водка и кратуните, които употребяваха вместо съдове. Ядяха само хляб със сланина или колачета, изпиваха по една чашка, колкото да се подкрепят, защото Тарас Булба никога не позволяваше да се напиват при пътуване, и продължаваха пътя си до мръкване. Вечер цялата степ се променяше. Цялото пъстро пространство се обхващаше от последните ярки слънчеви отблясъци и постепенно тъмнееше, тъй че се виждаше как сянката пробягваше по него и тя ставаше тъмнозелена; подемаха се все по гъсти изпарения, всяко цветче, всяка тревичка изпущаше амбра и цялата степ благоухаеше. По тъмносиньото небе като с исполинска четка бяха намацани широки ивици от розово злато; тук-там се белееха на парцали леки и прозрачни облаци и най-свеж, обаятелен като морски вълни ветрец се люлееше слабо по връхчетата на тревата и едва се докосваше до бузите. Цялата музика, която звучеше денем, затихваше и се сменяше с друга. Пъстрите лалугери изпълзяваха от дупките си, изправяха се на задните си крачета и огласяха степта с подсвирквания. Цвъртенето на щурците се усилваше. Понякога от някое усамотено езеро се чуваше крякане на лебед, което отекваше във въздуха като сребро. Пътниците се спираха сред полето, избираха си място за спане, напалваха огън и поставяха над него котел, в който си варяха просеник; парата се отделяше и се виеше във въздуха. Като се навечеряха, казаците лягаха да спят и пущаха в тревата спънатите си коне. Те се натръшкваха върху свитките си. Право към тях гледаха нощните звезди. Те слушаха целия безброен мир на насекомите, които палнеха тревата, всичките им трясъци, пискания и цвърчения — всичко това се носеше звучно сред нощта, проясняваше се в свежия въздух и приспиваше задрямалия слух. Ако някой от тях се повдигнеше и ставаше за малко, пред очите му се откриваше степта, осеяна с блестящите искри на светулките. Понякога нощното небе се озаряваше в разни места от далечното зарево на подпалената по ливади и реки суха тръстика и тъмната върволица от лебеди, летящи на север, изведнъж се осветяваше със сребърнорозова светлина и тогава изглеждаше, като че ли по тъмното небе летят червени кърпи.
Пътниците пътуваха без всякакви приключения. Никъде не срещнаха дървета, все същата безкрайна, волна, прекрасна степ. Навремени само встрани се синееха върхарите на далечна гора, проточена по бреговете на Днепър. Само един път Тарас посочи на синовете си далече сред тревата малка, чернееща се точка:
— Гледайте, деца, ей де препуска един татарин! Мъничката глава с мустаци втренчи отдалече право към тях тесничките си очи, подуши въздуха като ловджийско куче и изчезна като сърна, щом видя, че казаците са тринадесет души.
— Хайде, деца, опитайте се да настигнете татарина! Хич и не се опитвайте — никога няма да го уловите: конят му е по-бърз от моя Чорт.
Обаче Булба взе предохранителни мерки, понеже се опасяваше да няма някъде засада. Те препускаха към малка рекичка, наречена Татарка, вливаща се в Днепър, спуснаха се във водата с конете си и дълго плуваха по нея, за да скрият следите си, и тогава вече, като излязоха на брега, продължиха пътя си.
Три дни след това те бяха вече недалеч от мястото, което беше предмет на тяхното пътуване. Въздухът изведнъж стана прохладен; те почувствуваха близостта на Днепър. Ето той се мярка в далечината и като тъмна ивица се отдели от хоризонта. От студените му вълни лъхаше хлад и той се разстилаше все по-близо и по-близо, докато най-сетне обхвана половината от цялата повърхност на земята. Тук беше оная част от Днепър, където той, дотогава спиран от прагове, се втурваше най-сетне свободно и шумеше като море, разлял се на воля; където захвърлените по средата му острови още повече го изтласкваха из бреговете и вълните му се разливаха широко по земята, без да срещат ни скали, ни възвишения. Казаците слязоха от конете си, качиха се на сала и след тричасово плуване бяха вече на брега на остров Хортица, където тогава беше Сечта, така често променяща своя стан. Тълпа народ се караше на брега със салджиите. Казаците стегнаха конете си. Тарас се напери, стегна по-здраво пояса си и гордо прокара ръка по мустаците си. Младите му синове също се огледаха от глава до пети с някакъв страх и неопределено удоволствие и всички заедно влязоха в предселището, което се намираше на половин верста от Сечта. При влизането ги оглушиха петдесет ковашки чука, удрящи в двадесет и пет ковачници, покрити с чимове и заровени в земята. Силни кожари седяха на улицата под стрехите на вратите и мачкаха с яките си ръце волски кожи. Сергиджиите седяха под навесите си с купчини кремъци, огнива и барут. Арменец беше накачил скъпи кърпи. Татарин въртеше овнешки шишчета с тесто. Евреин, подал напред глава, точеше водка от една бъчва. Но първият, който им попадна насреща, беше запорожец, заспал по средата на пътя, разперил ръце и крака. Тарас Булба не можа да не се спре и да не му се полюбува.