— Ех, как важно се е разположил! Брей, каква хубава фигура! — казваше той, спрял коня.
Наистина това беше доста силна картина: запорожецът се беше разположил насред пътя като лъв. Отметнатият му гордо перчем заемаше половин аршин земя. Шалварите му от алено скъпо сукно бяха изцапани с катран, за да покаже пълното си презрение към тях. Като му се полюбува, Булба продължи да се промъква нататък по тясната улица, задръстена от занаятчиите, които на самите места упражняваха занаята си, и хора от всички народности, изпълнили това предселище на Сечта, което приличаше на панаир и което обличаше и хранеше Сечта, умееща само да гуляе и да гърми с пушките.
Най-сетне те минаха предселището и видяха няколко разпръснати колиби, покрити с чимове или по татарски с кече. В други бяха курдисани топове. Никъде не се виждаше ограда или онези нисички къщурки със стрехи на ниски дървени стълбчета, каквито имаше в предселището. Неголям насип с дървени рогатини, непазени положително от никого, показваха страшно безгрижие. Няколко яки запорожци, които лежаха с лули в уста на самия път, ги погледнаха твърде равнодушно и не се помръднаха от местата си. Тарас премина предпазливо със синовете си между тях и каза:
— Здравейте, попове!
— Здравейте и вие! — отговориха запорожците. Навсякъде по цялото поле, на живописни купчини пъстрееха хора. По мургавите им лица се виждаше, че всички те бяха закалени в битки, че са опитали всички несгоди. Ето я, това е Сечта! Ето гнездото, откъдето излизат всички, горди и силни като лъвове! Ето откъде се разлива свободата и казачеството по цяла Украйна!
Пътниците излязоха на широк площад, където обикновено се събираше съветът. На голяма обърната бъчва седеше запорожец без риза; той я държеше в ръцете си и кърпеше бавно дупките й. Пак им препречи пътя цяла тълпа музиканти, по средата на която играеше млад запорожец с юнашки накривен калпак и с вдигнати ръце. Той само викаше:
— По-ситно свирете, музиканти! Тома, не жали водката за православните християни!
И Тома, със синина под окото, наливаше безброй пъти на всеки желаещ грамадна чаша. Около младия запорожец четирима стари ситнеха с крака, подмятаха се вихрено настрана, почти върху главите на музикантите, и изведнъж, снишени, се носеха клечешком и удряха бързо и силно със своите сребърни подкови здраво утъпканата земя. Земята тътнеше глухо наоколо и далече във въздуха се разнасяха украински гопаци и тропаци, излизащи изпод звънките подкови на ботушите. Но един най-живо от всички се провикваше и летеше след другите в играта. Перчемът му се развяваше на вятъра, цяла беше открита силната му гръд; той беше навлякъл топъл зимен кожух и пот като из ведро се лееше от него.
— Та барем кожуха хвърли! — каза най-сетне Тарас. — Виж как прежуря.
— Не може — викаше запорожецът.
— Защо?
— Не може; такъв ми е характерът: каквото сваля, пропивам го.
А отдавна вече нямаше шапка юнакът, ни колан на кафтана, ни везана кърпа; всичко отиде, дето му беше мястото. Тълпата растеше, към играещите се присъединяваха други и невъзможно беше да се гледа без вътрешно вълнение как всички играеха най-волната, най-лудешката игра, каквато някога е виждал светът и която заради своите силни изобретатели е наречена казачок.