Във всичко останало тя бе нормална. А радостта, която й носеха детето и постоянното внимание и покровителство на мъжа й, превърна това време за нея в една щастлива година — най-щастливата от нейната младост.
Клейтън схващаше добре, че ако тя бе напълно нормална, същата тази година щеше да бъде за нея верига от мъчителни тревоги и вълнения. Затова, макар да се измъчваше от нейното състояние, се радваше, че тя не съзнава истинското положение на нещата. Той отдавна се бе отказал от надеждата да я спаси. Само някаква случайност можеше да донесе изцеление. Той все така неуморно се трудеше, за да подреди техния дом. Кожи от лъвове и пантери покриваха пода, полички и шкафове красяха стените. Прекрасни тропически цветя цъфтяха в чудноватите вази, които направи от глина. Завеси от трева и бамбук се спускаха над прозореца. И което бе най-трудно при тази липса на инструменти — успя да оглади дъски и да обкове с тях стените, тавана и пода.
Това, че се оказа способен да върши такава непривична работа, бе за него постоянен извор на радостно учудване. Той харесваше работата си, защото я вършеше за жена си и за малкото, което бе тяхното щастие, въпреки че стократно увеличаваше отговорностите и тревогите му.
През тази година Клейтън бе нападан няколко пъти от големи маймуни. Ясно бе, че ги имаше много в околността. Но понеже не излизаше никога без пушката и пистолетите си, не се страхуваше много от тях.
Той укрепи прозореца и направи дървено резе на вратата.
Отначало убиваше дивеча от прозореца на жилището, без да излиза навън, но после животите започнаха да се страхуват и избягваха странното леговище, от което се разнасяше ужасният гръм на пушката.
През свободното си време често четеше на глас на жена си донесените от тях книги, между които имаше и много детски книжки с картинки и букви. При заминаването си те пресметнаха, че преди да се върнат в Англия, детето им ще порасне достатъчно и ще може да разбира подобни четива.
Понякога през свободните си часове Клейтън водеше дневника си, по стар навик — на френски. В него той записваше всички подробности от странния им живот. Тази тетрадка той държеше заключена в една малка метална кутия.
Точно година след раждането на малкия им син лейди Елис тихо умря. Смъртта й бе толкова спокойна, че минаха няколко часа, докато мъжът й разбра, че тя наистина е умряла.
Той не схвана изведнъж целия ужас на положението си. Сякаш не оцени напълно значението на тази загуба и голямата отговорност, свързана с малкия им син, която легна върху него.
Последната бележка в дневника му бе записана сутринта, веднага след смъртта на жена му, в нея той отбеляза печалните подробности на случилото се.
Пишеше с тон на делови човек, а в думите личеше странна отпадналост, апатия и безнадеждност, която още повече усилваше трагичния смисъл на написаното:
„Моят малък син плаче, иска да яде. О, Елис, Елис, какво да сторя?“
Когато Джон Клейтън написа тези думи — последните, които съдбата му бе отредила да запише, отпусна безсилно глава в ръцете си и се наведе над масата, която бе направил за тази, която сега лежеше неподвижна и студена в леглото до него.
Дълго време никакъв звук не нарушаваше мъртвата тишина на джунглата освен жалния детски плач.
IV
Маймуните
В гората, намираща се на около един километър от океана, старият Керчак, глава на маймунско племе, ревеше и се мяташе в бесен припадък.
По-младите и пъргави маймуни се бяха покатерили по най-високите клони на грамадните дървета, за да не попаднат в лапите му. Те предпочитаха да рискуват живота си, като се люлеят на огъващите се под тежестта им клони, отколкото да стоят близо до стария Керчак, когато е изпаднал в неукротима ярост.
Другите самци се пръснаха, където им видят очите. Разяреното животно успя да счупи гръбнака на един от тях с грамадните си, опръскани с пяна зъби. Една нещастна млада самка се подхлъзна от високия клон и падна до краката му. Той се хвърли върху й с див рев и откъсна голямо парче от единия й бут. След това, като грабна счупения клон, почна злобно да я удря по главата и плещите, докато черепът й не се превърна в пихтия.
И тогава зърна Кала. Тя бе ходила с малкото си да търси храна и не знаеше какво е настроението на могъщия самец. Внезапно нададените от съплеменниците й викове я накараха да потърси спасение чрез лудешко бягство. Керчак се спусна след нея и почти я хвана за крака, тя направи отчаян скок от едно дърво до друго, опасен скок, който маймуните правят само когато не виждат друг изход.
Скокът излезе сполучлив, но когато се хвана за клона на дървото, ненадейният тласък събори малкото, което висеше на шията й, и бедното същество, въртейки и извивайки се, полетя надолу от тридесет метра височина.