С тихи стенания, забравила за страшния Керчак, Кала се спусна долу. Но когато прегърна мъничкото обезобразено телце, животът вече го бе напуснал.
Натъжена, тя люлееше малкото маймунче и дори Керчак не се опита да я тревожи. При смъртта на малкото припадъкът му от демонски бяс изчезна тъй бързо, както го бе връхлетял.
Керчак бе грамадният цар на маймуните, който тежеше може би триста и петдесет килограма. Челото му бе ниско и сплескано. Очите — кървясали, малки и поставени близо до широкия сплескан нос; ушите — широки и тънки, но по размер по-малки, отколкото у по-голямата част от съплеменниците му. Неговият ужасен нрав и голямата сила го бяха направили преди двадесет години господар на малкото племе, в което се бе родил.
Сега, когато бе достигнал пълния разцвет на силите си, в цялата грамадна гора не се намираше маймуна, която да оспори властта му. Дори и другите зверове не го закачаха.
Само старият слон Тантор не се боеше от него и Керчак се страхуваше само от него. Когато Тантор тръбеше, голямата маймуна и съплеменниците й се покачваха високо на дърветата. Племето от човекоподобни маймуни, над които властваше Керчак благодарение на железните си лапи и острите си зъби, наброяваше шест или осем семейства. Всяко от тях се състоеше от един самец с жени и деца, тъй че цялото племе се състоеше от шестдесет до седемдесет маймуни.
Кала бе най-младата жена на самеца Тублат, име, което значеше „смазан нос“, и детето, което намери смъртта си пред очите й, бе нейният първенец. Тя бе на девет или десет години и беше едро, силно, добре развито животно, с високо кръгло чело, издаващо по-голям интелект, отколкото у другите й съплеменници. Може би затова притежаваше по-голяма способност за майчина обич и майчина скръб. При все това тя бе голяма и свирепа маймуна, страшно животно, близко по произход до горилата, но малко по-умна от нея, заедно със силата на Керчак правеше нейното племе най-страшното между човекоподобните маймуни.
Когато племето забеляза, че яростта на Керчак е утихнала, всички се спуснаха полека надолу и се заловиха за прекъснатата си работа. Малките играеха и тичаха между дърветата и храстите. Възрастните маймуни лежаха на меката гнила шума, която покриваше земята. Други пък преобръщаха падналите клони и гнилите пънове и търсеха дребни насекоми и червен, които изяждаха веднага. Най-сетне имаше и такива, които претърсваха дърветата и храстите за плодове, орехи, дребни птици и яйца.
Така те прекараха около един час. След това Керчак ги повика и заповяда да тръгнат след него по посока към океана.
По откритите места маймуните вървяха по земята, като се промъкваха по следите на големите слонове, единствените проходи в заплетените маси от храсти, лиани, виещи се растения и дървета. Походката им бе несръчна и бавна. Когато обаче пътят минаваше през млада гора, те се движеха много по-бързо, прескачайки от клон на клон с ловкостта на дребните маймуни. През всичкото време Кала носеше мъртвото и го притискаше към гърдите си.
Следобед шествието достигна до хълма, който се издигаше над морето и откъдето се виждаше малката колиба. Керчак бе тръгнал именно към нея. Той бе видял как мнозина от неговото племе загинаха от гърмежа, който излизаше от една малка черна тояжка в ръцете на бялата маймуна, която живееше в това чудновато леговище. Със своя груб ум Керчак реши по какъвто и да е начин да вземе смъртоносната пръчка и да изследва отвън и отвътре тайнствената бърлога. Гореше от желание да впие зъбите си във врата на страшното животно, от което се боеше и което ненавиждаше. Той, заедно с всички други, често излизаше на разузнаване, та дано да издебне бялата маймуна.
Напоследък маймуните не само не нападаха, но и не се явяваха около къщата. Те схванаха, че малката гърмяща черна пръчка носеше смърт.
През този ден те не видяха човека. Вратата на къщата бе отворена. Бавно, предпазливо и тихо маймуните се запътиха към хижата. Не се чуваше нито рев, нито яростни викове — гърмящата черна пръчка ги бе привикнала да приближават тихо, за да не я разбудят.
Те се приближаваха все повече и повече, докато най-после Керчак се промъкна до вратата и погледна вътре. Зад него стояха два самеца и Кала, която силно притискаше мъртвото телце до гърдите си.
Бялата маймуна бе вътре, тя седеше пред масата с отпусната на ръцете глава. На леглото се виждаше друга фигура, покрита с платно, а от дървената люлчица се разнасяше жаловитият плач на малка рожба.
Керчак безшумно влезе вътре и се приготви за скок. Но в този момент Джон Клейтън се изправи и се обърна към животните.