V
Бялата маймуна
Кала нежно откърмяше намереното си дете, но сама тайно се чудеше защо то не става силно и ловко като малките маймунчета на другите майки.
Изтече година, откакто бе попаднало в ръцете й, а едва започваше да ходи. А в катеренето по дърветата съвсем не го биваше!
Понякога Кала говореше с по-възрастните майки за милото си дете. Нито една от тях обаче не можеше да разбере защо то е толкова изостанало я непохватно дори в такава проста работа — да си намира храна.
Бяха минали дванадесет луни, откакто Кала го бе взела.
Ако тя знаеше, че детето бе преживяло още тринадесет луни, преди да попадне в ръцете й, би го сметнала за съвсем безнадеждно. Малките маймунчета от племето й след две-три луни са много по-развити, отколкото този малък чужденец след двадесет и пет.
Тублат, мъжът на Кала, ненавиждаше силно това дете и ако тя не го пазеше така ревностно и грижливо, отдавна би го убил.
— То никога няма да стане голяма маймуна — разсъждаваше Тублат. — А ти, Кала, винаги ще го носиш и ще се грижиш за него. Каква полза за нас и племето? Най-добре е да го хвърлим някъде в тревата, когато заспи, а ти отгледай силни маймуни, които ще се грижат за старостта ни.
— За нищо на света, Счупен нос — възрази Кала, — дори ако трябва да го нося цял живот!
Тогава Тублат се обърна към Керчак и поиска той да наложи царската си воля и да застави Кала да се откаже от Тарзан. Името Тарзан означаваше „бяла кожа“. Но когато Керчак заговори с Кала за детето, тя заяви, че ще избяга от племето, ако не оставят на спокойствие нея и детето. И понеже всеки от обитателите на джунглата има правото да напуска племето си, когато не му допада, то Керчак я остави, страхувайки се да не загуби тази хубава, добре развита и млада маймуна.
Тарзан поотрасна, той се развиваше все по-бързо и догонваше своите връстници. Когато навърши десет години, той се катереше майсторски по дърветата, а на земята правеше такива фокуси, каквито малките му братя и сестри не смееха да повторят.
Той се отличаваше от тях по много неща. Често пъти те се учудваха на хитростта му. Но той бе по-слаб и по-малък на ръст. На десет години човекоподобните маймуни са вече възрастни зверове, някои от тях достигащи до шест фута.
Тарзан бе все още дете, но какво дете!
От първите дни на детството си той се научи да си служи добре с ръцете, когато скачаше от клон на клон, подражавайки на гигантската си майка. Като поотрасна, всеки ден по цели часове се гонеше с братята и сестрите си по върховете на дърветата. Той свикна да прави големи скокове от шеметни височини и можеше безпогрешно и без никакво напрежение да се улови за клон, който е бясно разлюлян от вятъра. На двадесет метра височина с мълниеносна скорост скачаше от клон на клон и слизаше на земята, а след това с бързината на белката се изкатерваше на върха на някой тропическа гигант. Само на десет години бе силен като здрав тридесетгодишен мъж, по-пъргав от трениран атлет. И от ден на ден силите му се увеличаваха.
Животът на Тарзан минаваше щастливо между свирепите маймуни, защото той не познаваше друг живот и не знаеше, че по света има и други неща освен неизбродните гори и животните в джунглата. Когато навърши десет години, разбра, че между него и другарите му съществува голяма разлика. Дребното му тяло, кафяво от слънцето, започна да му вдъхва срам, понеже беше съвсем без косми и голо, като тялото на презряната змия или някое друго влечуго. Опита се да поправи недостатъка, като се намаза с кал от главата до петите. Но калта изсъхна и падна. Това му причини такова неприятно усещане, че реши да понася срама вместо неудобството.